автор: Rossa

И двамата знаем - един ден ще си тръгна,
все някога ще дойде този мрàзен ден.
Погрижи се, моля те, за сърцето ми изтръгнато -
то, така или иначе, остава при теб.
Ще изляза навън, а денят ще ме блъсне-
един арогантен, проклет минувач!
Ще примижам от болка, в бордюр ще се спъна ,
ще подиря опипом спасителен здрач.
Ще огледам наоколо, полусънна, объркана,
незнаеща как съм попаднала тук,
телефонът ми в чантата ще звъни до побъркване
с твоя номер, надвикващ градския шум.
Ще се взирам в дисплея, но няма да вдигна
в очите ми възпалени ще прискърца кварц,
само някъде тука, дето беше сърцето ми,
ще потропне верига в дълбокия мрак,
после тихо ще плесне във водата на дъното,
ще разбута спомени, ще удави мечти,
ще придращи обратно нагоре, към гърлото
и ще изкара наяве как адски боли.