автор: Eshach

Здравей, Т.!

Вече съм наясно, че с напредването на годините ежедневието все повече заслонява важните неща в живота човешки - затова на повечето от нас им е дадена единствената възможност да се влюбват на младини, а на старини да проповядват, че всяко нещо изначално е заразено с навременност, ще рече - грехота е всичко, което не става когато му е времето.
Затова дедовците и бабичките са измислили докле е младост дрехи, песни и хора да са волни и светли, шарени и всякакви, защото началото на живота са оприличили на сутринта, и с напредването на възрастта всичко да става по-тъмно, сковано, сиво и черно, смръщено и ядно, защото така, видите ли, ставало и с деня като тръгне да се смрачава.

Глупости. Луната е като жълтъка в яйцето, слънцето щъка по двора като жълто пиленце, хайде сега, клекни да го погледаме, да му се порадваме и да се спитаме за пореден път кое се е на този свят пръкнало първо - яйцето ли или кокошката? Та към залеза ли върви човекът в годините или към изгрева си зависи само от самия него - ако има в него любов - значи е към изгрева, ако я е пропилял в мъдруване кое на този свят е правилно и кое не, кое е позволено и кое е забранено, кое околните ще одобрят и кое ще освиркат, какво ще кажат клюкарките и вестниците, какво ще предъвкват моралисти и чистоплюи - свършено е с него, животецът му е изтекъл в притеснения, стряскания и стряпания, за него има само тъмница вековечна в смърт и мъка, или както казват църковниците, които сънуват място злачно и място покойно, но предусещат същата съдба за себе си - настава плач кански и скърцане със зъби во веки веков. Амин.

Но в онези времена, за които ти разказвам напоследък, не бях се сетил още за всичко това, защото пребивавах в блаженото неведение на дивачеството, от което се изтръгвах само в унеса край огъня, когато Оан шепнеше сред пращенето на жаравата поредната си приказка. Това беше най-важното, което ми се случваше тогава, пък и беше първият ми урок - думите правят света такъв, какъвто вярваме, че е.

Колкото и пусто да беше мястото, на което живеехме, все пак и натам се мяркаха хора добичари и ловци, минаваха нарядко и керванджии, повлякли на дълги поводи камилите си, и понякога ги виждахме, а и те ни виждаха. Всъщност какво точно са виждали те аз разбрах доста по-късно, когато поотраснах и Оан ме изпрати за пръв път с товар кожи за сол, просо и солена риба при търговеца Сфераха, който имаше глинобитен хан на едно кръстовище на четири дни път от нашата пещера. Още като се приближих до невижданата сграда, която сега мога да определя само като колиба, хората около нея се пръснаха кой накъдето види, и си подвикваха нещо, което, доколкото си спомням, приличаше на призив към Господа да ги пази. От мен ли? Не мога да не вметна тук, че ако хората не занимаваха Господа непрестанно с напразните си страхове, този свят щеше да е много по-уютно място. Отвътре излезе собственикът, но вместо и той да се блещи срещу ми се засмя и възкликна:

- А-а, ето го и момъка, който бозае от сърни! - и пристъпи към мен, помогна ми да сваля вързопа с кожите от гърба си и ужким без да иска разгърди козята ми дреха, за да види дали съм целия обрасъл с козина, както бяха разправяли за мен ония, които ме бяха виждали. Обясних му, че от сърни съм бозал само като малък, когато Оан ме оставяше сам в храсталака на постелката ми и отиваше за вода или на лов, и аз ревях и хлипах часове, омаломощен от глад и жажда, и тогава при мен идваха сърни и по-рядко диви кози, разхлаждаха телцето и лицето ми с език и надвесваха над попуканите ми устенца виметата си, да се набозая и да заспя, а техните сърнета и козлета сърдито ме бутаха с челцата си и бранеха майчиното си мляко от човешкия натрапник. Интересно - само сърни и диви кози ми даваха да суча, питомните, сред които ме полагаше Оан и които цял ден щъкаха наоколо, нито веднъж не дойдоха да ме сподобят със спасителното мляко. Но като пораснах всичко диво започна да се страхува от мен, и останаха само питомните животни, които за разлика от дивите вече са привикнали да живеят непрекъснато със своя страх от хората и затова не ни напускат, дори когато седнем край камъка да точим ножа за някое от тях...

Сфераха ме попита как живея сам в пустинята, а когато му казах, че не съм сам, че с мен е и Оан Едноокия, той се засмя и каза:

- Е, това е добре, чест и слава на Оан, и да закриля всички ни! - И сложи ръка на гърдите си, та се поклони. И аз направих същото.

После му разказах за кошницата и как Оан ме извадил от водата, но не че помнех как е станало, а защото Оан много пъти ми бе разказвал тази история, и го видях как се сбързи да ми даде срещу кожите за каквото бях дошъл, и да ме изпрати, но не забрави да ми налее канче вода и да ми го поднесе пред прага за добър път. Поклоних му се пак, както го бях видял да прави, и поех към планината, радостен, че съм направил каквото е било нужно, за да продължи моята история, макар че тогава не подозирах, че е заради това, а си мислех само за мехура със солта, меха с рибата и торбата с просото, както е свойствено на човеците, които не могат зад шепата вода и залъка хляб да видят раждането и смъртта, които държат в ръцете си.