автор: Miha_Lucho

Целуна ме по белега. Бях забравила за него-сещах се само, когато случайно някой ме ритнеше там. Или пък ме погалеше-твърде далеч,
през пътища и друми, та чак по средата между глезена и коляното. Тогава си спомних, че заради него не исках да се науча да карам колело. Намразих го. Та и до днес. Не че не правих задръствания по улиците в един от редките периоди от съприкосновението ми с него. Или пък чаках близо 50 мин на пешеходна пътека преди да пресека, возейки го с ръка. Колелото е емблематична фигура в моя т.н. живот. Търсените прилики със свободния дух взимат незначителни обрати. Свободния дух в дадения случай се изразява в не-имането му. Не на духа, на колелото. Колко по забавно е да ходиш пеша, да търсиш и скришом да гледаш хората и техните: кухни с миризливите им т.н. домашни дрехи; тоалетни/тях не ги виждам, но си ги представям, особено вечер как се напъват, но нали обикновено сутрин идват Големите нужди/; Хола, не така просторен както си представят, обект на въжделение и нереализирани мечти в стил Рококо; детските стаи пълни с все по-малко деца и повече кучета/леле, какво се наслушах в един магазин за животни, то какви страшни клетки имало, супер луксозни.../. Сигурно сте изгубили смисъла на изречението, но всяко удряне на клавишите поражда ново, не е сигурно дали Е!

А колелото все пак стана извор на поредно противоречие между мен и родителите ми, изразявайки свободното право да си крещим. Изхвърлих подаръка за рождения си ден, някакви златни неща с моето име и супер ужасяюща копринена риза, с полународни мотиви в уникалното и всеобхващащо блудкаво розово. Тропах с крак/вече в разцвет, та се чуваше при съседите от първия етаж/- ИСКАМ колело. Бях се научила едва в осми клас да карам, така че майка ми предвидливо беше решила , че ще се самоубивам. После две години не си говорихме; аз Си Купих Мъжко колело - голгота и тежест. Притежавах го десет години, през което време се качих на него 10 пъти и го давах на десет приятели да го карат. През цялото време си представях, че се разцепвам на рамката и ставам светица + бонус - наставническите песнопения на нашите.

Така се получи и с шофьорската ми книжка. Тази година ще празнувам десет години от както я имам - напук, на инат, на, на, на... Десет пъти съм се качвала на кола, винаги свалях поне по половин кило, а ругатните по отношение на другите шофьорите засенчваха често прахоляка по улиците...Та така...



Всъщност исках да ви разкажа за детството си. Безметежно-не; вкочанено от потребности и родителски "странен контрол". Хем ти налагат правила, хем не се интересуват от теб. По-добре - на правилата им е*** каквото искаш, а родителите ти стават далечни познати, за които няма да скърбиш много, когато умрат.