автор: Miha_Lucho

Искам да ти разкажа за една малка сцена от живота ми... Една от многото обитаващи къщата на един единствен ден...
Често съм силно съм привлечен от нещата, които за които масовото мнение твърди че са глупави и незначителни... Особено възбуждат любопитството и апетита ми думите: "Е този филм е пълна простотия... Никаква режисура, актьорите играят ужасно... а пък каква излишна любовна сцена - абсолютно не на място"... В конкретния случай думите идват от един мой познат, пълничък доста, постоянно в борба с килограмите си... всъщност - с егото си... Постоянно се сдържа да не го храни, но то все се големее, взима излишни порции и все се тъпче ли тъпче. То не беше кафява захар, специално какао Моцарт, гълтане на хапчета, не беше присвояване или умаловажаване на чужди заслуги и говорене зад гърба... и мрънкане... много мрънкане... Симпатичен ми е по своему разбира се... търси приятелство и разбиране, като дете което някой е обидил изначално и иска да покаже Прекалено Важната За Цялата Вселена Обида в себе си. Остава ми да се надявам все Някой да намери път към него и да го прегърне истински за да я излекува. Лесно е когато намериш тази сила вътре в себе си... Аз не успях...

Когато чуя подобни думи обаче, изговорени абсолютно самоуверено и убедено за да ме предпазят да загубя час и половина от безценното време, те действат точно наопаки - стават ветропоказатели. Искаш да ме навиеш да отида през зимата на Черни връх ? Ами готово... лесна работа - само ми опиши колко гадно вятърът те реже през лицето, как пръстите ти се вкочанясват и удебеляват до болка когато ги стоплиш в хижата, как по тъмно ако се загубиш може и да не оцелееш. И колко било кофти...

И съм горе...

Много обичам да мога и да не оцелея.
Степен на свобода в повече. И обичам да оцелявам, разбира се... нали ? Личи си, щом пиша в момента.

Филмът, за който той мрънка, гледах още същата вечер... ненатоварен с добри очаквания... Режисурата - действително доста липсваща. Актьорската игра - ами няма такава... Участват жители на няколко села от Родопите. Има и няколко актьори, които именно с актьорската си игра пречат на обаянието на филма. Всичко останало са Родопи... човешки лица... сбръчкани от годините... думи изговорени от неактьори... с много мъка. Мъка, която е толкова истинска че не можеш я утешиш... Колкото и да искаш... Като счупена глинена стомна за смърт...
А мъката - тя идва да се потопиш в нея, да я заобичаш защото е форма на Живота Такъв Какъвто Е. По-голям от това което искаш или не искаш. Онзи живот за който никога не си подготвен докрай. Любовната сцена пък изобщо не я забелязах - вече бях отлетял Някъде Другаде...

Оживял Йовков разказ...
Я, колко глупаво го казах - точно наопаки е
Онова, което прави разказите на Йовков да са Живи.

Тамошните хора са различни... Планинци... Близки до мен.
Баща ми е роден в Стара Планина... нося от кръвта му, искам или не. Искам всъщност, много искам точно тази кръв да я нося винаги - меча и гъста, с могъщото ухание на планината, пространствата, урвите, езерата и изворите.

Този филм ми даде толкова много, колкото никой друг от онези, наградените с по много Оскари, с актьорите по които цял свят въздиша. Слизайки от екрана планината величествено изпълни въздуха около мен, проникна през гърдите ми и започна да свири на струните на сърцето ми. Уверено да изкарва звуци и мелодии, които не подозирах че нося. А лицата, жестовете, думите на хората които я обитават, я преумножиха и разкриха

Припомни ми странно познати картини, които виждам за пръв път... наследства...

Не знам дали има прераждане... Не знам дали съм живял преди... Дори да е било така, въпреки че не ми се вярва, това няма никакво значение за мен. Искам да живея живота си като пръв и последен. Така и дните. Искам да ги изпивам до дъно... От уважение към това което ми е дадено... Не мога да се освободя от усещането, че това да си жив е струвало на някого нещо много скъпо... Нали животът само от живот се ражда...

Знам че има едно прераждане обаче със сигурност. Кръвта на предците ми, която нося. На бащите и майките си които обичам - тези които са ми дали от себе си... Както силните си неща, така и слабости... Не само болести се предават по наследство, слава Богу...

Кръвта... която е живот... пробудена говори

И не са бащи и майки само онези, чиито гени нося в тялото си. А всички онези, които са посяли нещо истинско в мен... Подарили са ми стихия, или топла дреха, или очите си, или устните с които съм бил целунат.
Не ги познавам... някои от тях са ме милвали когато съм бил твърде малък за да разбирам какво става... Малък във всякакъв смисъл... Или възпирали и дори удряли... Градили нещо в мен преди да го осъзнавам. Търпеливо са извайвали обиталища. С любов, която и до днес не мога да побера...

Една сутрин така и се събудих - недоволен.

Казах си - що за мистерия е това което наричам "Аз"... Мисля си че взимам решения, избирам между едно или друго... Но какво става... Защо харесвам това, а мразя друго ? Защо съм такъв. Кой е оформил в мен да харесвам Бетовен, а пък другиго - да не го впечатлява изобщо...

Затова тази дума "наследство" се залута из мен, задържа се, поиска да я огледам и чуя няколко пъти...

Пробуждам се в себе си,
понякога с болка,
понякога с радост
излизам навътре
и опознавам
оглеждам планините,
равнините и езерата,
новопоникналата пролетна трева
или снежните върхове

Моя земя, но непозната
Не съм оформял географията й,
не съм бил тук когато могъщите й стихии са я оформяли
Мога да променям много неща,
но не и изначалните

Та така за филма...

Така и за музиката
така и за какво ли още не...

Заставаме пред екрана и се потапяме... Потапяме се в света майсторски изваян от талантите на създателите му... Обаче в мен се събужда онова детското -
"Искам и аз,
искам и аааааз!!!!"

Филмът Живот има някои особености, разбира се -
Няма дубли, нито отрязване на лента със слабите моменти... И както при филмите - не са най-истинските тези които са най-комерсиалните...

Искам филмите които харесвам да слязат от екрана при мен, да останат... донесени и понесени от хората - близки и далечни... с болките и радостите им... Да ги прегръщам или псувам за смелостта да живеят както усещат...

... от събитията - разбрани или неразбрани... дори да не държа в ръцете си Сценария...


Искам да вярвам...


Това, представи си, трябваше да е пожелание за теб... за рождения ти ден...
Малко туп-туп се получи,
но от сърце

А пожеланието -

да откриеш струните си,
и ветровете които знаят как да свирят на тях