автор: jovani_m

Старият коларски път минаваше в дерето сред букака.Сякаш с тъкан килим бе настлана цялата земя от нападалата шума.Нейде отпред и в ляво се чуваше ромона на поточето.Из въздуха се носеше тежкият и влажен дъх на борове.На близо имаше борова гора.Беше eсен.Топла,душна есен.
Пътникът,крачещ по същият този коларски път,усети умора в краката си,
понаболяваха го ставите.Не беше първа младост.Но,беше свикнал с балкана,
с неговите прелести и опасни места,беше израснал тук.
Пътникът реши да отдъхне малко,пет минутки само.Бързаше.Трябваше да бърза.Ех,досвидя му се на чорбаджията да тръгне с луксозната си колица
из тия камънаци,мислеше си той.Все пак жена му ражда,а на него му се досвидя,и от волската кола се погнуси.А каква вила дигна само,за две лета,
а за колата му се досвидя.Ще утидеш,вика,в селото и доктора ще докараш,
на гръб ще го носиш.Такива бяха мислите на пътника,облегнал се на една
голяма бука.Сети се за жената на чорбаджията,една такава млада,хбава,
с големи черни очи.Та тя беше още дете.Миловидното и лице излъчваше винаги доброта.Не беше,като чорбаджията...
Стана охчейки и тръгна.На пред бе някаде мостето,старото,дървеното.Като минаваш по него цялото скърцаше.Поне него да бяха сменили.Бързаше той към селото.Доктор да доведе.А,на вред
един рай,една красота неземна...Художник е...,майстор художник е майката
природа.Само,как е обагрила листата,как е наситила зеленото на тревата.И
цветята.Аромата им се носеше на талази,иде ти,чак душата да ти излезе и да
се разтвори сред това богатство.
Пътникът бързаше.За доктор бързаше.Заради младото момиче и нероденото и дете бързаше.Първо ще и е.Опасно е.
Ей го къде е селото,доло в уврага.Зачервеха покривите на първите къщи.
Пътникът навлезе сред тях по калдаръмените улички.Стигна.Ей я къщата на доктора,бяла,стройна,напета,с високи чардаци.Почука на портата.Не след дълго му се отвори.Жена му да беше.И тя хубава булка,макар да не беше и тя първа младост.Каза и за какво е дошъл.Поканиха го да влезе,докато доктора се приготвеше.Пътникът седна на трикракото столче до софрата,а около него дечурлига лудееха весели и игриви.Тичаха от стая в стая,чуруликаха и пърхаха,като врабчета.Три дечица имаше доктора с неговата хубава невеста.
Двете по-малките бяха еднакви.Близнаци.А най-голямото,момичето,да беше на осем години.А,и сиромаси хора бяха.Заради хората от селото остана доктора,не заради парите им.Та,нали и те бяха сиромаси.
Доктора беше готов.Тръгнаха,трябваше да бързат.Заради момето и заради детето трябваше да бързат.
Ех,Господи!С едната ръка даваш,а с другата...,мислеше си тъжно пътникът.
-Орисия,прошепна тихо той и закрета след доктора.
Беше есен.Топла,душна есен.