автор: Marcel

Докато Зол и Солел се разхождаха покрай рекичката и разговаряха за смисъла на живота, за хората и за боговете, Минда успя да се промъкне в къщата и да прибере златния косъм
Старата жена спеше и нищо не усети. Зол предполагаше, че това ще се случи, и в душата си ликуваше, защото знаеше, че чудното дете няма да се роди никога, а дори и да се роди, плочката с името му няма да бъде открита. Минда не можеше да я разчете, защото бе полунеграмотна, а освен това буквите бяха древни и познати само на изучаващите легендите като Солел. А и Зол смяташе да се пренесе на Изотара…
Солел бързо узнаваше нови и нови тайни на живота и космоса. Учудваше се как е можел да вярва в боговете. "Няма богове", мислеше си Зол, "но скоро ще се роди един, и аз трябва да попреча това да се случи". Той отново погледна към Изотара, на чийто връх се намираше свещената плоча. Усещаше, че Минда е тръгнала натам.
-Солел, с никой не говори за това, което ти казвам- рече той на Солел- Почитателите на магията винаги са в опасност, нали помниш онази история.
В същото време милата Минда вървеше бързо и поради това се измори така, че цяла нощ спа тежък сън. Върхът бе на три дни път. Нямаше опасност девойката да се загуби, но можеше да се измори или изпадне в отчаяние. Волята на Минда й помогна. Тя трябваше да изкупи своя грях! Преминаваше през малки гори и обширни полета. От тази страна на Изотара нямаше други села. Минда опитваше да се храни малко, но и не беше много гладна. Вода имаше в изобилие. Краката й се разраниха, а една отровна змия за малко не я ухапа. Минда отскочи навреме от нея, а после побягна и змията я остави. За пръв път момичето беше толкова изплашено. Не можеше да повярва, че се е отървала. На очите й постоянно блестяха сълзи- беше толкова самотна и нещастна! Вярно, вината бе и нейна. Трябваше ли Солел така да се доверява на Зол? И имаше ли смисъл нейната жертва? Ще отиде до върха с много усилия, ще вземе плочката, и какво? Солел повече няма дори да я погледне! Тогава само Лейла можеше да помогне…А ако не тя, то тогава всичко би било загубено.
"А аз си мислех, че приказките може би не са измислица", тъгуваше тя и увереността й намаляваше. През нощта я обхващаше огромно униние и добре, че заспа от умора пррвата нощ. Никакви звезди не се показваха на небето. Волята й я подтикваше да продължава. Защо пък да не се случеше чудо?! Ако тя бе избраница на съдбата, то нищо лошо нямаше да й се случи.
Третата нощ бе много мъчителна за нея. Планината беше до нея. Виеха вълци. Те се приближаваха! Минда запали огън, за да се предпази от тях, но той бързо загасваше заради вятъра, появил се вечерта. Намираше се в гората. Да можеше да се скрие в някоя пещера! Неизбежното се случи- вълците я откриха и заобиколиха. Тогава с разтреперан глас Минда запя:
-Животни, и луна, и планини,
вземете моето сърце,
с пепел ми го напълнете,
дъхът ми там сложете
и дайте ми покой.
Луна, звезди, гора,
над мене се смилете,
унесена във обич нежна,
венец ми положете
и завчас ме забравете.
И вие, вълци,
придойдете,
лишете ме от тежкия живот,
аз не ви се сърдя
и ще ви обичам,
а вий кажете на Солел:
сетен образ във ума ми той е…

Милата Минда се разплака. На небето се появи огромна, зашеметяваща луна.отчаянието заля целия свят. Сънищата на всички хора се изпълниха с кошмари. Дори русалките в реките и езерата заплакаха с Минда. Вълците започнаха да вият и да отстъпват назад. Вече изглеждаха изплашени. Отчаянието на девойката порази всичко живо. Хищниците изчезнаха. Минда бе захлупила лицето си с длани. Полека-лека ги отвори. Нямаше опасност за нея. Още изтръпнала, тя се просна на земята и благодари на Висшата сила.песента беше много тъжна и й се искаше да я забрави и повече да не я пее…
Минда заспа. Ангелското й лице сияеше и осветяваше гората. В този момент тя беше най-красивото момиче на света. Момиче, на чието сърце тежеше голям грях, и което трябваше да постигне изкупление. Сънува своето село. Солел беше до нея и й разказваше нещо. Тя само го слушаше, без нищо да разбира. Накрая той й каза, че иска да стане моряк.
На сутринта се събуди с радост в душата си. "вече съм до планината. Ще се изкача, и готово", мислеше тя. Минда изобщо не знаеше нищо за планината. Бе чувала само, че никой не е успявал да се качи на върха, дори и монасите от манастира, който бе от другата страна на планината.
Минда гледаше красивата планина, докато крачеше бодро. Нима съществуваше по-красива гледка от този връх, забит сякаш в облаците? Нима боговете бяха родени на друго място, а не точно на Изотара? Колко ли нищожно изглеждаше всичко отгоре…Слънцето се бе показало и грееше меко. Минда се спря пред едно поточе и отпи от него. Погледна отражението си във водата: изглеждаше по-щастлива отвсякога. Сега вече вярваше, че е закриляна. Чувстваше вътре в себе си душата на Лейла, топлината й, увереността й. Сякаш тя не бе Минда, а Минда и Лейла в едно крехко тяло. Тя престана да мисли за завръщането си и се съсредоточи над задачата да стигне върха. Внезапно в съзнанието й се появи Зол. Той се смееше зловещо и й протягаше ръка: "Ела! Ела! Минда, ела при мен!" Този образ упорито я тормозеше, докато тя не се сети да извади косъмчето и да го погледа. Той пак засия, щастлив, че е в ръцете на такава притежателка. Образът на Зол бързо изчезна.
-Ох, кога и за какво ли ще ми потрябваш, косъмче!- нежно промълви Минда и едвам се сдържа да не го погали. Можеше да го направи само веднъж, и то при неотложен случай. Тя изгони от ума си мисълта, че Зол готви нещо лошо за нея. "Висшата сила и боговете ме закрилят!", повтаряше си тя. Ако само знаеше, че в същото време Солел и Зол заедно пият Меко кремъче и извършват магьоснически ритуали…
Ята от птици политаха над нея. Тя ги гледаше и й се искаше да може да лети като тях. Помисли си: "Но тогава нямаше да мога да обичам". Припомняше си своя любим и тихо шепнеше със затворени очи: "Обичам те, Солел!". Тези романтични минутки й служеха за успокоение, за почивка след устремното вървене. Изкачването в началото не бе трудно. Тя поглеждаше върха и си мислеше, че той е близо. Колкото и да се изкачваше, все й изглеждаше на същото разстояние. Тя гледаше снега по него и си мислеше: "Как ли ще издържа в този студ!" Добре че бе облечена в топли дрехи, които по пътя дитук й бяха причинявали трудности, просто защото бе топло. Усещайки, че равнината е окончателно зад нея, тя започваше да се тревожи- ако сега й се случеше нещо, кой щеше да й помогне? Само на песента си не можеше да разчита…горите и полята оставаха далеч долу. Минда си почина малко, хапна хляб и сол и разгледа цялата равнина. Селото се виждаше далеч, далеч, и въобще не приличаше на село, а по-скоро на малка кошничка, захвърлена на земята. Не се виждаха хора, нито комини, а рекичката беше като струйка вода, извираща близо до планинските недра. Горите изглеждаха невероятно малки, а нивите приличаха на дива пустош. Те стигаха чак до хоризонта. Отвъд него започваше небето. Пътят, излизащ от селото, обикаляше издалеч планината. Виждаха се и други села, в които Минда понякога ходеше на панаир. Сега тя си помисли, че е изминала огромно разстояние, но това, което й предстои, е още по-трудно. Следващата нощ тя прекара близо до снежната област, която я чакаше на няколкостотин крачки. Спа много трудно, но знаеше от Лейла, че в снега не бива да заспива. Минда не бе очаквала такива трудности. Колкото повече се приближаваше към тях, толкова по-големи й изглеждаха. С радост посрещна идването на зората и тръгна нагоре. Местността вече не беше гола, имаше много дървета. Имаше красиви растения, на които тя се любуваше. Зелените поляни изчезнаха. Минда започна да си мисли, че се е изгубила. Тя непрекъснато трябваше да избира накъде точно да поеме. Нямаше човешки стъпки, по които да се води. Имаше само такива от животни, някои от които с големи и страшни крайници. Нейните малки стъпки биха насочили някое от тях към нея. Минда, мислейки за една опасност, неусетно попадна в друга. Краката й затъваха в снега, ръцете й замръзваха, виеше свиреп вятър. Тя нямаше никаква защита за главата си, освен връхната дреха. Вдигна я леко нагоре- с нея щеше да се предпазва. А мъглата рано или късно щеше да падне.
Гледката пред Минда стана неясна. Студът се впиваше в тялото й. Очите й сълзяха. Дланите й вече бяха ледени. Краката й бяха мокри от снега. Дишаше трудно. Върхът не бе прекалено висок, но все пак нямаше човек, който със сигурност да го е изкачил (колкото и някои да се хвалеха в селския хан). Минда вече почти не можеше да мисли. Не само тялото й бе сковано от студа- същото се случваше и с мисълта й. Тя се молеше:"О, боже на силата, помогни ми! Дай ми сила и воля! Помогни ми да преодолея студа! Нека мъглата изчезне, за да виждам върха!". Гората отново изчезна. Наоколо имаше само сняг. Минда не беше сигурна накъде изобщо върви. Просто се движеше според усета си. И отново този коварен образ на Зол- мярна се и изчезна…
Минда падна. Не можеше повече. Волята й се изчерпа напълно. Пълно изтощение я обхвана. Появиха се някакви видения…скоро щеше да заспи. И повече нямаше да види зората, нито човека, когото обичаше.
Когато се събуди, си помисли, че е в рая. Беше й топло. Един човек в бяла мантия стоеше, наведен над нея, и й говореше. Имаше дълга бяла брада.
Минда не можеше да повярва на очите си. Иситнски вълшебник! Откъде се бе взел той?!
-Аз живея тук. Обикалям планината. Рядко идват хора. Каква си ти?
Минда зашепна, тъй като гласът й бе изменен от студа:
-Аз…отивам към върха…Ще взема една плоча…
Вълшебникът се усмихна:
-Аз бих те пратил там, и то с голямо удоволствие. Но ти трябва да отидеш там без моя помощ. Човек не може да ти помогне, нито пък бог. Само така ще се роди богът на доброто. Писано е в старите книги.
-И защо?! Аз не знам ще се справя ли…
Вълшебникът направи нещо, с което я затопли. Тя усети някаква сила. Студът и мъглата изчезнаха.
-Направих така, че снегът пред теб да се топи. Няма да измръзнеш- каза меко той- Върви към целта си. Знам, че ще успееш.
-Някой друг идвал ли е тук?- попита девойката, вече изправена- Или аз съм първата?
-Имаше и други. Искаха да стигнат върха. Той обаче не ги бе допуснал, и аз им помогнах да слязат долу. Някои…се сбогуваха с живота си.
-Ах- каза Минда- Тази планина е непревзимаема!
-За да се превземе, трябват много хора, и при това- добре обучени. А аз не мога да се намесвам- рече вълшебникът- Понякога слизам в селата и правя чудеса. Хората трябва да вярват в тях. Без вяра светът ще загине.
-Как?- попита Минда с безпокойство.
-Магьосниците ще го унищожат.
-Аз не знам много за това- призна Минда и загледа човека в очите- А ще те видя ли и в моето село?
-Ще дойда, когато се върнеш обратно.
Това беше съвсем ясен отговор. Минда благодари на човека, спасил я от сигурна смърт, и се накани да го попита как може да избави Солел от Зол, но той се изпари във въздуха! "Нали е вълшебник"- помисли си добрата Минда и продължи пътя си вече по-уверена в собствените си сила и воля. Снегът чудодейно се топеше около нея. Върхът беше близо. Равнината долу се стелеше меко в лазурно сияние и топлеше романтичната й душа. Целият свят беше далеч, далеч от нея. Изотара се извисяваше в небесата с божествената благословия. Вдъхновена, девойката се носеше нагоре. Скоро щеше да стигне до най-стръмната част на планината. А там трябваше да се изкачи с голи ръце, без ничия помощ и подкрепа.
Минда осъзна, че това е невъзможно. Само чудо можеше да я пренесе на върха. Той беше близо, но…
Човек не можеше да й помогне, нито бог. Но Еднорогът можеше! То хвърли косъмчето в снерга до себе си, апосле го взе обратно и го потърка три пъти. Вярваше, че чудото ще се случи. И Еднорогът се появи! Беше на двадесетина крачки от нея, точно там, откъдето започваха скалите. Минда се затича към него и понечи да го целуне. Еднорогът се дръпна леко. Очите й срещнаха неговите. В главата й се яви глас: "Качи се на мен. Не се бой. Аз ще те пренеса и ще те върна долу". Минда бързо изпълни съвета. "Затвори очи и се хвани здраво за мен", каза й той, " в никакъв случай не поглеждай надолу".
Двете същества се зареяха в небосвода. Девойката почувства свежест и лекота. Поиска да погледне, да види света отгоре, да разбере, че наистина лети волно като птица; с много усилия на волята тя отстрани това хрумване. Усети огромна любов към Еднорога. Това божествено създание беше и красиво, и мило, и силно. И толкова самотно…А хората бяха несъвършени, слаби, незрели; даже и тя самата съзнаваше колко много грешки прави, изпитваше омраза, завист, беше съблазнена от Зол, към когото не изпитваше нищо. А може би дори тя беше съблазнителката! Светът тънеше в нещастия и бедност; повечето хора не виждаха нито краля, нито дворцовия му разкош. Вярата във висшата сила даваше надежда на хората и те по-леко понасяха бедите. В един друг свят без вяра и легенди човешките същества щяха да живеят в страх и отчаяние. А ако настъпеше Нощта, тогава вече нямаше да има нищо живо. Може би дори Висшата сила щеше да е безпомощна пред нея! От Минда и Солел зависеше хората да станат по-добри. А ако богът се родеше, тогава никой нямаше да се съмнява, че има богове, нямаше да има магьосници и Нощта нямаше да може да погълне Живота. И щеше да има вечна Любов…Никой човек нямаше да страда от самота- всеки щеше да бъде обичан…
Минда съжали, че не е изучавала религия- така щеше да знае повече за пророчествата за бъдещето. Дали не се споменаваше нещо за бъдещия бог? И този бог- нейното дете! Тя почувства прилив на нежност, мислейки си за своето дете. Колко по-различно е да имаш дете от това да гледаш чуждите деца…И то ще бъде бог!!!
Жените не ходеха на училище, но какво лошо? Животът струваше повече от познанието. Знанието само по себе си е мъртво, вкаменено. Тайната на живота бе недостижима, също както и върхът Изотара. За да постигнеше човек такъв връх, трябваше да преодолее човешката си същност. Минда реши, че обичта й към солел ще е по-силна от магията на Зол, стига повече да вярва в щастливото бъдеще. Ето, винаги получаваше подкрепа в необходимия момент…
Летенето свърши. Под краката на Еднорога имаше твърда почва. Минда отвори очи и погледна. Върхът не беше малък като площ, както си го беше представяла. Можеше да се премине от единия до другия му край с трийсет крачки. Минда стъпи на снега и се усмихна. Сега той не се топеше, а галеше краката й! Плочата блесна и я озари. В този момент светът се усмихна и една дъга просветна в небесата, а птиците запяха нежно- плочата бе в ръцете й! На нея имаше непознати знаци, но Минда бе сигурна, че Солел ще ги разчете. Тя притисна малката плоча към гърдите си. Еднорогът я погледна подканващо. Момичето обаче не се качи на него веднага, а хвърли поглед надолу, където беше манастирът. Той бе сгушен в гората. Огромно поле покриваше всичко нататък; някъде отвъд него блещукаха водите на голямото езеро Халс. Тя някога бе ходила там като малка. Погледна и към своето село. Дъхът й се притаи- имаше толкова много села, и то все малки, мънички, незабележими! Приближи се без страх до ръба, дори и с опасността да падне. Беше смаяна. Обзе я силно страхопочитание. Тя бе високо, толкова високо, че всяко човешко същество би се изплашило; и въпреки това тук й хареса. Минда хвърли поглед към рекичката и малкото езеро до селото, а после се качи на Еднорога. Тя го помилва и рече:
-Давай, конче, пренеси ме долу!
Еднорогът отново я помоли да затвори очи. Минда бе сложила плочката в една торбичка, окачена на белоснежната й шия. Почти за миг се озоваха на твърда земя. Тя отвори очи, слезе от коня и погледна къде се намира- Изотара мощно се изправяше от едната страна, а от другата почваха горите. Не много далеч имаше извор.
Еднорогът й каза, без да продумва:"Върви по рекичката! Нека боговете са с теб!"Той изчезна, преди тя да успее да му благодари.
Минда дишаше много трудно на върха. Свежият въздух сега я ободри, и тя го осъзна. Вдишваше с пълни гърди. Храната й бе свършила, но нищо- тя можеше да издържи. Този път нямаше никакви приключения по пътя си, освен че срещна рибари, дошли чак дотук. Те й дадоха от своята риба. Тя ги познаваше. Казаха й, че родителите й много се притеснявали за нея. Девойката чак сега си помисли за тях:" Горките! Тръгнах, без да им казвам нищо. Колко ли са уплашени сега! О!"
Минда попя малко на добрите хора и прекара нощта при техния огън. Чуваше често вълчи вой и това я събуждаше. Но пък сега бе в сигурни ръце.
След като се раздели с рибарите, си помисли, че е хубвао да разговаряш с хора, да се чувстваш в безопасност с тях, а още повече- да видиш родителите си, приятелите си. Дивата планина не можеше да я погуби. Тя си помисли, усещайки се напълно спокойна: "Колко е хубаво да има хора около теб!"