автор: rainy

на сина ми

Спорно е дали за теб ще го направя,
или разговарям пак сама със себе си,
но много ми се искаше да ти покажа
това, което е било у мен във времето.

Не само за нормалните ни сблъсъци,
и материалното, и любимите закуски;
и извън интелектуалните ни спорове,
изолацията ни в интимните моменти;

да, не ме е срам да ти поискам извинение,
когато ме обземе дивата природа,
а също и не се страхувам от последици
да бъда с теб до крайност откровена;

и колко ми е смешно как си дърпаш дрехите,
които усмихнато "крада" от гардероба ти,
но пък обожаваш да ти подарявам точно моето,
дори и музика, за мен която са създавали;

и толкова обичам погледа ти с възхищение -
критично ме обсъждаш как изглеждам,
и си горд със всичко - и отвън, и вътрешно
(с една идея промъкваща се ревност).

...А когато ме проклинаха,
не допуснах да намразиш;
предпазих те от скудоумия
(поне дълбоко се надявам);
и бранех именно душата ти
от безсърдечната проказа,
разтрошените ни ценности,
и гранясалата оскотялост...

Да, определено всичко си е струвало -
от мен си вече в пъти по-прекрасен,
до степен вместо аз да давам прошките,
ти да го правиш истински достойно.

Не съм ти собственост, а ти на мен - изключено!,
и да бъдеш основание за моя си житейски път
е обсебващ егоизъм, и товарене със отговорност,
но във времето евентуално каквото и да ни се случи,
с когото и да бъда, и както, и където и да съм,
ще ти тека във вените - без аналог, и твоя изначално.