автор: bedstvieto

Анонс... Да презентираш душата си е странно...
Някои казват , че книгата на живота се пише от неговото раждане .Защо е така ?Малко могат да отговорят ...
Аз ще започна от мига в който оставих сърцето си далеч , назад в историята , под палещото тропическо слънце, на камъните , на брега на Моето Море .
Малко са хората , които мъчат съзнанието си в опит да обяснят необяснимото .И аз така , направих своя неуспешен опит ...
На 17 години открих рая на земята , на 21 - а горях в ада , а на 26 достигнах до дъното ...Колко е просто да опишеш кривата на живота в телеграфен стил и колко невъзможно да я вплетеш в правилните акорди с кривата на емоциите .
През целия си досегашен живот се сблъсквах с лозунги от рода " Любовта ще спаси света ".Вярвах им , въпреки , че вечерната емисия новини ги потъпкваше безмилостно . "Любовта ще спаси света" ...А защо не спаси мен ? Безумно мото ,създадено за безверници с цел да потуши болката от ежедневието .
Достигнах до дъното , зарових емоциите и сърцето си в тинята , но разбрах... И реших да оцелея .
Това са неща , които човек може да признае само пред себе си . До там се простира силата на неговия дух .
Хиляди пъти се опитах да се вклиня в материалния свят , да убия чувствата ... И хиляди пъти откривах причината да оставя душата си жива .
Повярвах в боговете на парите , призовах ги , поисках тяхната власт , приспах стоновете на женската си същност. Но винаги се събуждах от монотонните плясъци на вълните на едно море , на Моето Море. Тогава душата ми се откъсва от тялото с писък , очите отприщват солените води , а тя започва да стене и да бие в стоманените стени на роботизирания ми живот ...Мощно , ядно с криле , за да достигне до слънцето , да се разтопи в уханието на една олива и да притихне в синьото на едно море ...На Моето Море . За да нaмери покоя там , където са го намерили хиляди преди нея.
Защо не можах ? Питах се всеки път , щом помията от хорска жлъч ме залее . Защо продължавам да гледам през очите на пътник изгубил се случайно в лабиринта на 21 век ? Гледам безумно около себе си ...Виждам мъртви души , каменни лица и изтормозени тела ...Не съм художник , не съм поет ... И луда не съм ! Тогава защо боли ? Защо тя , душата ми не спира да пищи ? Да се блъска в стените и да се стреми към вълните на онова топло , чисто , синьо море ...Моето Море .
На 21 години прекрачих дверите на ада . Продадох душата си на дявола , за пари...Реших , че ако стискам силно очи , ако изключа сетивата , ще спра да чувам жалните стонове на душата ...Тя обаче непокорната , силната , реши да оцелее , връщайки ме на брега на онова същото море . Отведе ме под онова същото маслиново дървo , изпрати ми същия южен вятър , носещ миризмата на жасмин. И остави тялото ми да ридае... И то рида . И плака . И блъска . И всички сетива се пробудиха . Очите видяха светлината , ушите чуха тишината , обонянието изпълни дробовете с жасминови листа , ръцето почувстваха спечената мъка на земята.А сърцето...То почувства любовта , чистата към плода изпратен от рая , за да затръшне дверите на ада . Едно дете , създадено не от онзи , който изтезаваше тялото , а от стенанието на душата. Родено от вълните на морето , на Моето Море , защото то е милостиво и искаше да спаси душата , давайки смисъл за живот на сетивата . И те поискаха този живот . И поискаха живот , след живота ...А тя , душата пееше намерила своя покой , притихнала в хладната прегръдка на морето . На Моето Море ...
И настана мрак . И морето се разбуни . И вятърът студен прерязваше сетивата , а въздухът се изпълни с тежка прах. Душата се изплаши .Запърха отново с криле , неистово пищеше и се молеше на всички богове , тялото да спре , да осъзнае , че морето е сърдито и роптае... Моето Море .Но тялото ликуваше , то приветстваше господаря на парите , на властта и на робите . Сетивата отново заспаха . Душата отново залиня , потресена от новото си поражение.
А той , богът , той беше всемогъщ . Аз , аз бях брънка във веригата на неговия план . Устремена , запленена и решена да успея да покоря и озаптя , царя ... Да го прилаская , за да бъда царицата на неговия кръстоносен поход . И вече виждах своята победа , когато душата запищя . Морето отново зашумя . Тялото отново се пробуди .Сетивата роптаеха бясно . Тялото се бореше с кошмара и бе наясно , че трябва да последва душата през тунела и тъмата .
И беше път... И борбата бе жестока ... Разум и душа се блъскаха озверели в битката за тялото . То бе стоката ... А цената бе ниска , според душата . Тя мечтаеше за нежни ласки , които по сетивата да достигнат до душата . И падна гръм . И земята се разцепи . И сетивата видяха лицето на луната . И чуха песента на водата . А вятърът погали лицето с листа от смирна. И сетивата поискаха живот . И живот след живота . И тялото го поиска ...
Само душата се усмихва . Притихнала спокойно , тихо тананика мелодия композирана от нея... Чака , но знае , че нова битка ще има ... Защото тялото желае . И тя желае , не тя мечтае да се влее в него . То да бъде дом... Но рано още е , тя си знае . И разумът го знае ...
"Любовта ще спаси света" ...Това е лозунг на някой , който за душата нехае ...
Душата ще намери своята душа ... Ден след ден , те ще се намерят ... Морето ще ги събере. Моето Море .

10.07.2004
Sofia