автор: Tiranozavar

Опитвам се да се погледна отстрани. Мъж, на средна възраст, с кафяви очи и кестенява коса. С плавна походка и стегнат гръбнак. Ярки, сякаш изрязани устни. Добре поддържани ръце, чисти обувки, изгладено сако, памучна блуза, с къс ръкав, матова кожа.
Високо чело. Гладко избръснат. С бели, снежни зъби. Леко прозрачни по краищата. И една бенка под дясното око. Когато я погледна отблизо прилича на сълза. С един остър край, а другият като полумесец. Сякаш това ми око рони кафяви, тъжни сълзи. А това е Сибил. Тя е русолява, по-скоро светлокестенява. С къдрава коса, с много ситни букли. И сини очи. В лявото око има тъмно, почти виолетово петно. Като кораб, затънал в ириса. Сибил рядко се усмихва, почти не говори. Гласът й е тих, мек, почти кадифен. Цялата е топла. Когато поставя ръка на рамото й, сякаш потъвам в нея. Някакво, скрито дълбоко вълнение, ме отнася. Представям си, че съм листо, паднало върху корема й. И с дъха си тя ме повдига нагоре, а после отново потъвам в топлината на кожата. Сибил има тънки и остри пръсти. Бледи в края, леко широки в основата. С цяла паяжина бръчици по сгъвките, палеца, дланта. С дълга линия на живота, която опира в китката. Носи сребърна гривна, сребърен пръстен със смарагд и халка. Също от сребро.
Всеки петък съм при нея. Точно в 11 преди обед, когато часовникът закове дългата си стрелка върху двете еднакви цифри, аз звъня на вратата. Чувам лая на кучетата зад оградата и усещам леко смущение, трепет. Вятърът свири в пролуките на каменния зид, шмугва се под вратата и сякаш усещам мириса на къщата й. Двата етажа, с тъмни прозорци, зад които се е скрил животът й. Представям си коша й с дрехи, които вечер смъква от себе си. А също и прозрачната струя вода, която пуска сутрин върху ръцете си, после четката за коса, която разресва къдриците, чехлите, в които петите й потъват.
Всеки петък Сибил се качва в моята кола и иска да я разхождам из града. Да карам бавно по дългите улици, да спирам някъде, където има хора. Сибил има спокоен поглед. Понякога иска да й разказвам за дните си, какво съм видял тази сутрин, дали в небето е имало облаци, как изглеждат хората, които съм срещнал. Чувствам ли се по-тежък или по-лек. И държи да отговарям бързо, без да се замислям. Често се усмихва. Но рядко говори за себе си. Кара ме да й купувам сладолед. Обича аромата на боровинки, а също и сладкия вкус на фунията, с форма на конус, в която продавачът поставя сладоледените топки. За себе си купувам шоколад. Троша го с ръце, докато е още в обвивката, и й предлагам да опита. После отново потегляме. Иска да спирам на различни места. Край училище или магазин. Седи тиха, потънала в седалката, с цвят на бадем, и гледа. Очите й бавно преминават от фигура на фигура и сякаш в този миг във вселената няма нищо друго. Струва ми се, че ако спра дъха си, двамата ще изглеждаме като на снимка. Черно-бяла, леко захабена.
Днес отново е петък. Както обикновено минути преди 11 аз очаквам вратата да се отвори и зад нея да се появи тя. Носи зелена дълга жилетка и кафява пола. Обувките й стоят леко грубо, скриват целия глезен. Усмихва се и тръгва към колата. Отварям вратата и тя се сгъва, за да влезе. После заобикалям и сядам до нея. В колата мирише на нея. Някаква смес от лек парфюм и сапун. Мирише на чисто, на бял чаршаф, с който вятърът си играе.
- Потегляме - изрича и това е знак да запаля двигателя. Карам бавно, не говоря, следя огледалото за обратно виждане.
- Искам да катастрофираме - казва. А гласът й звучи необичайно спокойно.
Не зная какво да отговоря. Усещам, че гледам ръцете си, хванали все по-здраво волана.
- Искам да катастрофираме - повтаря Сибил.
Имам чувството, че мога да го направя. Да натисна педала на газта и да забия колата в първото дърво, което се изправи на пътя. Желанието й ми се вижда някак естествено. Сякаш ясно виждам, на забавен каданс, как ламарината се огъва около дървото, прегръща го в стоманена хватка, тялото на Сибил рязко изхвърчава към стъклото, после се връща обратно към седалката, а от камшичения удар прешлените й се разместват и тя умира мигновено. Без болка, без спомен, без страдание.
Не говоря. Сибил също мълчи. Минаваме покрай дълга редица от къщи, в които животът е сякаш замрял. Мъртви, разноцветни сгради, се сменят като на филмова лента край нас. Мисля си, че бих оцелял в тази катастрофа. Коленете ми ще бъдат наранени, ще усещам тъпа болка в рамото, но няма да загубя съзнание от удара. Ще имам време да видя последните секунди от живота на Сибил, да се насладя на последния й дъх. После ще потърся помощ. Ще обясня, че внезапно съм загубил контрол над колата, а жената вътре ми е приятелка. Ще крещя, че трябва да се направи нещо. Да я измъкнат навън, да я спасят. През това време Сибил ще ме гледа отвисоко, докато душата й се извисява над короните на дърветата и някак ще се усмихва, защото съм изпълнил желанието й. Без съпротива, без въпроси, безропотно, перфектно.
Чувствам се необичайно лек, свободен. Сякаш кожата ми, мускулите ми, цялото ми тяло е просто обвивка, която трябва да присъства тук. Нещо като кукла, чието предназначение е да изпълнява желания. И имам късмет това да е желанието именно на Сибил. Представям си какво виждат очите й преди да замръзнат завинаги. И какво чува. Свистенето на гумите, писъкът на дървото, който живите не можем да чуем, тревогата на облаците, изплашените листа, изтръпналите корени. Вероятно ще има кръв. От сблъсъка със стъклото Сибил е наранила челото си, капка кръв е попаднала върху бузата ми и усещам влажната й топлина да се спуска по лицето. Ръцете ми изтръпват, а краката ми треперят.
Не мога да направя нищо, нито да освободя педала, нито да преместя крак на спирачката. Скоростта се увеличава и усещам леко напрежение в тялото на Сибил. Сякаш всичките й сетива се изострят, сякаш това се случва наужким, в някакъв измислен филм, в главата на някой извратен писател и тя не участва. Сякаш не тя, не Сибил ще умре след миг, а някой друг на нейно място. Може би аз. Може би очаква да завъртя рязко волана в обратната посока и вместо аз, оцелялата да е тя. Да може да отвори вратата си след сблъсъка, да изтича от моята страна и да изпищи, защото наистина ще бъда мъртъв. Топлината бавно ще се отделя от тялото ми, заедно с душата и не тя, а аз ще излетя над облаците и ще се усмихвам отвисоко.
Тя продължава да мълчи, но сякаш полага усилие за това. Устните й се стягат, сякаш чувам пулсът й да препуска по слепоочията. Ръцете й се свиват в юмрук. След минута колата ни ще се вреже в колоната от кестени. Малко преди края затварям очи. Никога не се знае кой ще остане, преди двигателят да замлъкне. Преди последния стон на гумите. Сега.