автор: alisa

И все по-често се страхуваш
на глас да изречеш това,
което нощем във душата ти шушукат
забързани пътеки към началото.
Къде, приятелю, те изоставиха?
Как крачките ти, влюбени в посоките,
така объркаха посоките накрая,
че тръгна да се луташ напосоки?
Не тръгнахме ли с тебе към дълбокото,
където няма как да се изгубиш,
защото стигнал ли си дъното
си се намерил.
Със спомени ли сяда да вечеря
голямата любов към свободата?
Нали си клехме да не се предаваме
и никой да не бъде изоставен?
Гнездят ли още в спомените ти
мечти за бели лястовици
или са се загнездили съмнения?
Аз не написах
най-щастливото стихотворение
до днес,
но много вярвах,
че ти поне ще си щастлив.
Каква ирония!
Не подредихме себе си
във котешките си животи.
Научихме се само как да падаме.
Достатъчно ли е това
да оцеляваш
или останалото го шушукат
само нощем
в очите ти крайречните треви?
А ти,
като един крайречен камък,
по-мъдър от водата и от сушата,
пиян от толкова години вкаменяване -
мълчиш и вярваш,
че ще се дочакаш.