автор: angar

Когато ми кАза:

"- Върви си! Всичко е свършено!",

земята изчезна под краката ми.
Но аз запазих спокойствие.

Като вода в тръба
се блъскаше във витрините
потокът от хора.

С някои се разминавахме.
С други бяхме в една посока.

Някой нещо ме питаше.
Друг ме нахока.
Беше ужасно тягостно.

На най-оживеното място
някой отряза главата ми
и я отнесе със себе си.

От отчаяние
не обърнах внимание,
и продължих по пътя.

Човекът постави главата пред себе си.
Нещо говОри.
Ала очите го гледаха
с поглед разсеян, и някак нагоре.

Той се ядоса. Напляска я.
И това не помогна.

Тогава той я остави на мира.

Колко време измина?
Една високосна година!

Всемогъщото време
прогони вцепенението.

Главата настръхна цялата:

"- Къде е тялото?

Навярно,
вярно на първата заповед,
то е вървяло на изток,
където
в морето
се е удавило!"

Бавно, като разсъмване,
в главата се върна разсъдъкът.

За съжаление,
било е само припадък.