автор: sradev

Малкото змейче родено на брега на океана често беше оставяно само да си играе с камъчетата. Не му разрешаваха да влиза в океана, но то често престъпваше забраните и се впускаше в далечни, трепетни пътешествия.
Понякога в своите пътувания то намираше чудно искрящи камъчета и упорито ги тътреше на своят бряг. Но като изсъхваха те ставаха скучни, грапави, изгубваха своят блясък и привлекателност. Може би техният блясък идваше от кристалите на водата, в която бяха живели, а може би блясъка им е бил илюзията на дългият път за тяхното достигане.
С годините змейчето попорастна на среден змей, леко осолен от океана, а неговата купчинка камъчета стана хълмове на брега. Нарекоха го Змей-камък на опък на баба му, която беше Змеицата със сто имена. Змеят-камък тръгна по планините, равнините и дори блатата. Но по стар навик пак събираше камъчета, пак ги трупаше на своят бряг. Там те отново изгубваха своето вълшебство. Може би вълшебството им беше в цветята, които ги обливаха с аромата си, а може би това е била илюзията породена от катеренето по скалите.



В един момент змеят-камък реши да подреди събраните камъчета, да ги сложи в кутийки по цвят, блясък, брой на ръбове... но те не искаха да се подредят. Тогава му хрумна, че може от тях да построи дворец, в който блясъкът има да умножи и вълшебството им се върне. Но камъчетата бяха стотици хиляди и някои съвсем повехнали, забравили предишният си блясък, много изтъркани около и от другите, някои съвсем заприличали на себе си. Първоначално змеят се стресна, че не може да ги подреди, нито замъка на пътешествията да построи. Беше вече виждал много подобни купчини по време на своите пътешествия, та се досещаше, че и други са имали намеренията да строят палати. Отказа се от мисълта да строи двореца и отново тръгна на пътешествия. Сега вече ги подреждаше по брега, та ако дойде Змей-строител да му е по-лесно да строи.



Изтекоха още води, изгряха още слънца, и на змеят камък проблясна сияние от вътрешността на купчинките. Дали това беше завърнало се сияние на онези камъчета или илюзията на очакването на феята Позната-непозната, но змея-камък започна да строи своят дворец. Камъчетата не искаха да се подредят, все пролуки оставаха между тях, и за това змеят-камък отчупваше парченца от камъкът, който лежеше на душата му, и с тях запълваше дупките и хлабините между камъчетата. Едновременно с това на душата му ставаше по-леко. Може би това беше от приближаването на феята Позната-непозната, може би това беше радостта от строежа, а може би беше илюзията, че на душата му става по-леко. Независимо как и защо но силите му растяха и строежа по-лек му се струваше.



И чудно, в постройката му започнаха да проблясват искрици, тя заприлича на планина, появиха се изворчета с кристални води. Поникнаха цветя. Може би това беше от завръщането на камъчетата в скалата-майка, може би това бяха отблясъци от размаха на крилата на пеперудките, а може би това бяха примигвания на късчетата душа полепнали по късовете отчупени от Камъка. Кой знае? Само едно е сигурно: единствено планина може да бъде дом на змей, а строежа, дори и след слагането на последният камък ще си остане недовършен.

Казах!
111203