автор: batteria

И дим да ме няма. Само вятър ще усети от мен като тръшна вратата. Под носа му. Обаче преди това ще му кажа какво си мисля, ще му изрека на глас всичките невидими работи, дето ми се въртят в главата, под русата коса, под кока, под шнолата и двете фиби.
Под сресаната на път прическа, под бретона. Ще му река и за Венедикт, и за Ерофеев и за „Москва-Петушки" и за Пушкин, и за Стравински , и за Шура, и за Зоя. Ще ми види той повести после. Книги?!
И му казвам Ваня, Ваничка, Иванушка, недей да залиташ по книгите, не ги пипай пущините, ще ни объркат семейството, ще хванеш някоя болест, ще те повали вирус, ще ти олисее челото, ще ти останат само два косъма, Ванечка. Но не, и не. Не, вика, Венедикт как е успял, казва, ще успея и аз. Ама, как е успял, Венедикт, Ваничка мой, как? Като по цял ден пиел, после махмурлия писал, после пак пиел, и собствените си неща гледал като непознат, Ваничка. И почерка едва си разпознавал. Редовете му като река. Тяхната река, Волга, минава през степта хиляди километри, водите й са хладни като езика на змия. Три хиляди и седемстотин километра отрова, Ваня. А небесните тела стоят отгоре като капака на единствената ни тенджера и нищо не могат да направят, за да я спрат. Реката. И мен не могат, Ваня.
Не и сега. Прибирам си двете блузи, полата ми, едната бяла риза, прибирам си обувките без пета, взимам си шала, зеления, който ми купи и брошката от кехлибар и те оставям сам. С буквите. И лъжите в тях. Взех книгата да проверя къде ходиш, когато липсваш. И какво видях, сложих си очила, едните букви големи и изпъчени като командири, другите малки и сиви като пешаци. Едните думи меки и топли като понички, ухаят на прясно мляко, а другите ферментирали от дъха на Венедикт. Защото не може, Ваня, не е възможно веднъж да посегнеш към него и да не се заразиш. И държах книгата с изправена ръка, без да сгъвам в лакътя, отдалеч я гледах, помирисах й лепилото, проследих цифрите в ъгълчетата на страниците. Като годините, Ваня. Нашите години, но ние няма да доживеем до 400. На страница 400 пише: Шостакович, член кореспондент. И още едно име имаше там, Ваня, Санта Чечилия. Когато хората започват да говорят неприлично и се появява Шостакович, зад гърба му Чечилия. Той обяснява за партията и държавата, тя се киска зад гърба му. Той говори за науката и прогреса, тя се превива.
И точно тебе видях тогава, Ваня. Изправи се сякаш от нищото пред мен, с всичките ти кости, с космите по главата, с бенката над устната, с онзи твой див поглед, сякаш не гледаше мен, а през мене. В книгата се беше сврял, беше си намерил скривалище някъде между редовете. Вдигнал си първата буква от една дума, после втората, навел си се и си се пъхнал под нея. Думата е отворила огромна паст и ти си полетял. Тогава, Иванушка, разбрах, че няма да се върнеш. И че не мога да разчитам повече на теб.
Само когато спиш си същия, но за какво си ми тогава. Не мога да вляза в главата ти. Не мога да стана невидима. А когато ти гледам ухото ми се иска да имам ръце от ластик. И да мога да се пресегна през дупката, да мина през извивките, през равновесието, и чак до мозъка. И бих го направила, ако знаех, че там, между слепоочията ти, с толкова тънка кожа отгоре, има нещо. И ако можех да те върна.
Седя и те гледам как леко спиш и дори не хъркаш. Как играят очите ти под клепачите. Сякаш цял полк от думи е по петите ти и даже чувам зад гърба си преграхналия глас куршумите, а от знамената им ми се завива свят. Иска ми се да те успокоя, Ваня. Да те погаля. Но знам, че събудиш ли се пак ще бъдеш чужд. И сиво-черен с малко само белота в очите, а иначе целият ще си книжен, ту като капитан, ту като пешак.
В джоба на тази рокля ще ти оставя бележка, да я прочетеш. И едно червено стъклено топче. Да го търкулнеш пред себе си, то да потропва надолу по стълбите, да се шмугне в нашия коридор, да мине под вратата и после по другите стълби, да се гмурне, търкул-търкул, по улицата и там, където спре, ще те чакам, Ваня.
Дано да имаш крака, за да го настигнеш.