автор: Pip

Върху един голям креват едно разплуто женско тяло с размери на тримесечно бегемотче се разлюляваше от пристъп на суха кашлица на дърт, многогодишен фен на тютюнопушенето.
Пип Волант

"Тръни, дръни - дрън, дрън, дрън!"

(българско название на оригиналната сага "Режисьорът")

"Името Марк (а също Маркус, Мариус, Марко),
на пръв поглед свързващо се с Марс -
древноримския Бог на Войната, непоколебимо
произхожда от Марес - мъжкия отрок на Мария,
Божията Майка, втората рожба от четирите й деца,
кръстен в нейна чест во Името й Свято"

- из "Именника на Господа Бога,
Отца и Сина Христови."

1.
...
Захласът по цигарите рядко върви без увлечението по алкохола. Събудилата се току-що бързо застаряваща дунда с неугледно, занемарено лице и подпухнали от прекалено спане очи, не правеше никакво изключение, а точно обратното - бе класика в жанра за трите порока. Без да поглежда, бръкна под леглото и извади от там една наполовина празна бутилка с мартини. Отпивайки направо от шишето по една голяма глътка няколко пъти, тя съзнателно лъжеше увяхващия си организъм. Мъчеше се да изплаши с пиене тютюнджийската кашлица, но за сметка на това само стопляше стомаха си, гладен като двайсетина концлагеристи.
Вече не й се спеше, но пък и я мързеше да стане. Дори си помисли да не би да се обади на приятелките, които я чакаха за редовната им неделна среща в кафенето "Скарлет", че днес няма да отиде. Направи невероятно усилие да седне в леглото. После с не по-малко воля съкна си краката и заопипа с тях пода, търсейки чехлите си. Оправи деколтето на нощницата си, понамести косата. Бавно се надигна и като се прозяваше, разкърши тяло с вдигнати в юмруци ръце.
Отиде до кухнята, взе си от хладилника един студен двоен сандвич с мазен пушен свински бут и се върна в спалнята. Седна на любимото си легло срещу тоалетката.
Тя живееше сама в огромната къща вече шест години, откакто родителите й трагично загинаха в луксозната си лимузина под колелата на селски камион, превозващ живи пилета бройлери. Драматичното събитие се е случило месеци след раздялата й с единствената любов през живота й - Тадеуш Новачек, беден младеж от славянски произход. Обещанието си: "Не ще потърся тебе аз нивгъж!", засегнатият от нейният отказ за брак чех спазваше упорито и стриктно през всичките тези години. За обиденият славянин не се знае, но нашата девойка се отдаде на насладите от пиене, пушене и разврат, като за шест години направи четири аборта, стартирайки с детето на първата си еврейско-славянска любов.
Излапа на три сладки хапки сандвича си, посети банята, дръпна един горещ, както го обичаше, душ. Облече се бавно-бавно и седна прeд огледалото да си сложи грим. Вече привършваше с макияжа, когато усети, че нещо я притеснява. Понеже не се напрягаше, не успяваше да разбере какво точно. Загледа се в цветето на тоалетката до огледалото. Изведнъж разбра, че точно то й прави някакво впечатление, но не може да разбере с какво й привлякло вниманието. Гледа го учудено около една минута и се сети най-накрая: на това място винаги бе стояла стайната роза-бонзай, подарена й от същите приятелки, за срещата с които се приготвяше. Сега на място на розата стоеше венец на Христос със същите размери, но с малки, яркочервени цветенца по него.
"Сигурно прислужницата ги е сменила, без да ме пита" - успокояваше се жената. - "Но аз никога до сега не съм имала такова цвете!" - пак взе да се чуди тя, когато телефонът до леглото й иззвъня.
- Къде се бавиш толкова време, Сара? - смъмри я вместо поздрав една от приятелките й, Джоана. - Чакаме те вече 25 минути, засрами се!
- На вратата съм вече! - излъга полугримираната поспалана. - Ще хвана такси и до пет минути съм при вас!
Седейки на задната седалка в таксито, тя се опитваше да изхвърли от главата си мислите за мистериозно появилото се в спалнята растение. На един от светофарите с учудване, равно по сила на апоплексичен удар, забеляза, че дървото, което растеше тук откакто го помнеше, не е същото. Тя седна по-плътно до прозореца и погледна короната на дървото. Ужасът от видяното я държа скована, докато колата спря пред заведението.
- Пристигнахме, мадам! - вече трети път се обръщаше към нея таксиметровия шофьор - Добре ли сте, мадам?
Излизайки от вцепенението, Сара Фаербах, стара мома, единствената жива наследничка на знаменитата "Фаербах трейд груп", бързо се разплати и хукна към кафенето без да затвори след себе си вратата на колата.
Подминавайки саксиите с цветята на входа, тя изръмжа като дива котка и ускори крачка.
Доближи масата с насядалите около нея гимназиалните й приятелки, които втренчено я оглеждаха, и изкомандва:
- Хайде всички след мен! - обърна се и тръгна към изхода. Трите жени се стъписаха, но все пак станаха и тръгнаха след нея, по пътя извинявайки се на клиентите от другите маси за причинен шум и врява.
- Какви са тези цветя тук? - предистерично запита Сара жените, току що застанали до нея пред саксиите до входната врата.
- Какво ти има, Сара? - загрижено я попита Стела Лившиц.
- А ти не виждаш ли, че са дифенбахии? - с нескрито негодование я запита високата Джоана Майерхолц. - Какви са тези сцени?
- Дифенбахии, а? Дифенбахии били! - Сара иронично имитираше тона на Джоана. - От кога са тук тези бодливи венци на Христос? От кого са сложени и защо, ви питам?! - иронията й преминаваше в заплаха.
- Сара, миличка, успокой се! - замоли я Лейла Бошуади с треперещ глас и насълзени от притеснението очи.
- Какво става тук, дами? - с нескрито недоволство управителят Максимилиано Пиранджолини застана между Стела и Сара.
- Макс! - обърна се към него вече бледата като стена Сара и със свиреп поглед го запита - Това тук също ли са дифенбахии според теб?
Изуменният от въпроса й, белокосият Пиранджолини въртеше главата, гледайки поред ту саксията отдясно, ту отляво, ту Сара, ту приятелките й. Недоумението му нямаше край.
- Разбира се, че са дифенбахии, госпожице Дифербах, прощавайте, Фаербах! - реагира най-сетне старият управител.
- Вие всичките тук сте абсолютно ненормални! Не искам да ви виждам повече - изкрещя Сара и хукна към пиацата на такситата пред кафенето.



2.

Около десет часа вечерта същия ден в дома на Бари Джоунс, директор на местния колеж по туризъм, зазвъня телефонът. Слушалката вдигна синът му Гарет - студент втори курс в Медицинския университет и същевременно санитар в отделението "Реанимация и интензивни грижи" към болницата " Доктор Теодор Гарднър".
- Гарет! Аз съм, Марк! Помниш ли, че ти споменавах за моята братовчедка от Ню Орлиънс? Сещаш се, нали? Мери се казва. Тази сутрин пристигна при нас на гости. Държа да те запозная с нея!
- И кога смяташ да го направиш, стари своднико?
- Още днес! Ще се обадя на Джими и Бил да дойдат с техните приятелки - отиваме на танци в салона "Pale Face"! Ще минем да те вземем до половин час. Приготви се! Да, и да се облечеш по-хубаво за да направиш впечатление на някоя готина пичка! В "Pale Face" е пълно с такива. Чу ли ме?
- Не мога да ти обещая, Марк! Нали знаеш ……
- Нищо не знам и не искам да знам! Разбра ли ме? Идваме да те вземем и това е! - купонмейкърът затвори телефона.
С Марк Елщайнер, който изучаваше една нова и загадъчна наука - електроника - в Техническия институт, бяха "приятели първа кръв". Така ги познаваха всички.
Отваряйки гардероба, Гарет си спомни техния разговор отпреди десетина дни. Тогава Марк го покани у тях, за да говорят за нещо много важно.
- Гарет! Много съм си мислил за това, че си решил да посветиш кариерата си на рехабилитацията на болните, изпаднали в кома.
- Точно така! - утвърдително кимна с глава архитектът на собствените си професионални амбиции. - Дори ще ти кажа, че от две седмици, откакто го споделих с теб, приятелю мой, все още не съм се отказал!
- Много се радвам, че е така! - доволно се съгласи домакинът, - Щото ще говорим сега точно за тези неща!
- Какво имаш предвид ти, маниако на техноелектрониката?! - шеговито го поднасяше Гарет.
- Най-вече електрониката, но не и техно! - поправката на Марк прозвуча категорично.
- Добре! Започвай тогава! - усмихнатият Гарет даде разрешение за старт на своя приятел, без да гърми с пищов или поне да махне с ръка.
- Първо - предисловието! Нали знаеш, че съм фен на предисловията? - навиваше скромността си младият философ. - Знаеш също, че баща ми е професор по неврохирургия, така че психическото и здравословното състояние на твоите коматозници са ми познати - вкъщи е пълно с медицинска литература. - Марк стана от канапето, застана в позата на Наполеон и правейки нарочно навъсена физиономия, издекламира: - Санитарю Гарет Джоунс! Аз, Марк Елщайнер Джуниор, геният на психоелектрониката, ти оказвам чест да вземеш пряко участие в съдбоносен за човешката раса експеримент с твоите нещастни болни в моята камера за хипнотична трансдедуктивна декомпресия! Нямаш право на отказ, жалък плебей!
- Марк! - снизходително погледна Гарет своя артистичен приятел. - Като си такъв умник, не знаеш ли, че опитите върху хората, каквито и да са те, са забранени без тяхно съгласие? Как ще се сдобиеш с такова от горкичките "коматозници", както ги наричаш ти, злият гений на електрониката? Съвсем си се побъркал!
- Страхливецо! Въпросът със съгласието е решен напълно! Просто никой няма и да ги пита. Нали даваш нощни дежурства, бе? Ще избереш някоя жертва, която е на ръба на живота и смъртта - и готово! И без това ще мре!
- Ти не си в ред, приятел! Каква е тази камера? Как ще вкарваш тези нещастници в нея? - не се шегуваше Гарет.
- Напротив! Много съм добре! - Марк се върна към естественото си състояние на сериозен и отговорен човек. - Виж сега за какво става дума.
- Камерата - сега ще ти я донеса от гаража, представлява един апарат, приличащ на радио, с един мощен, последно поколение осцилограф на предния панел. Слагаме го в куфар, промъкваме се до болния и залепваме на главата му няколко кабела. Пропускаме през жиците слаб постоянен ток като при физиопроцедурите, от който мозъкът му се съживява, но не напълно, а като при хипнозата. Не си ли чел за електростимулацията с хипнотична цел?
- И? - нетърпеливо запита Гарет.
- Човекът изпада в хипноза, - продължи уверено Марк. - Ние го молим да ни разкаже историята на живота си от сегашния момент назад във времето. Когато стигне до някакъв епизод, достатъчно отдалечен от фаталната случка със здравето му, изключваме го от апарата и той остава със съзнанието си в онова време. Разбра ли сега, момчето ми?
- От къде си толкова сигурен, господинчо, че ще успеем въобще да му върнем съзнанието, да не говорим за ретроспекцията на шибания му живот? - повишавайки тон, Гарет започна да се ядосва.
- От къде-от къде? - му върна Марк - От никъде! Нали трябва да опитаме?
- Трябва? - на своя ред цитира приятеля си младият медик.
- Да! Представи си, че трябва! Трябва да рискуваме, за да разберем! Иначе никога няма да направиш нищо повече за своите болни, освен да им четеш Библията и да им масажираш разлагащите се живи трупове! - вече крещеше Марк.
Около десет минути седяха на канапето в стаята на Марк в пълно мълчание.
После Гарет стана, протегна ръка:
- Заедно!
Марк също стана прав, стисна протегнатата ръка и повтори девиза на тяхното приятелство:
- Заедно!

3.

Спомените на Гарет бяха прекъснати от шумотевица пред къщата му, ивдаща от един спрял шикозен кабриолет "Шевролет Бел Ейр",1962 година, с цвят на узрял патладжан. Това бе знаменитата кола на госпожа Елщайнер, майката на Марк, и бе подарък от съпруга й доктор Ейбрахъм Елщайнер по случай сребърната им сватба миналата година.
Врявата вдигаха Марк и техните общи приятели от квартала - Били, Джим, Моника и Елма Чапмън. Подскачайки прави в кабриолета, те се надвикваха в асинхронен хор:
- Гарет!Гарет!
- Гарет Джоунс!
- Гарет Джоунс - Маргрет Броункс!Маргрет Броункс!
"Маргрет Броункс" бе откровен намек за приликата на фамилията на Гарет с тази на една квартална знаменитост, известна с това, че водеше аскетичен живот в този район на града, където забавленията и щурите купони не спираха ни денем, ни нощем. Изключение не правеше дори аристократичното семейство на Марк, пръв и главен инициатор на всяко едно парти - било то в басейна на къщата им или в градинката пред дома на някой от съседите.
Още докато влизаше в колата, Гарет видя едно русокосо момиче, седнало в десния ъгъл на задната седалка, с изящна, бяла ръка, преметната върху прозореца. Погледите им се срещнаха. Момчето "Маргрет Броункс" усети надигащо се вълнение в гърдите си, надупчени от еротичните флуиди, изплюти през сладките, сочни устни на "братовчедката Мери", изящно изкривени в една лукава, съблазнителна усмивка-покана. До сега нито една девойка не му бе правила такова трепетно впечатление. Учудването още повече го стъписа, когато чаровната сладурана се премести, за да му направи място, макар че седалката не бе заета от правостоящата весела компания.
- Мери - Гарет! Гарет - Мери! - галантно ги запозна Марк и удряйки с юмрук по клаксона като по барабан, натисна педала. Колата потегли, но младите купонджии останаха прави да се кършат под ритъм-енд-блуза, изригващ на пълна мощност от радиото в колата.
Лудите танци продължаваха вече трети час, но Мери и Гарет не бяха размениха нито дума. Те се гледаха очи в очи и отвреме на време погледите им се плъзгаха по тялото на другия, готови на секундата да разкъсат дрехите му и да оголят желаната снага. Да, ама само с гледане не става! Затова любовта-стръвница със замаха на размножителния инстинкт захвърли глухонямата двойка от препълнения дансинг направо на брега на езерото, в най-далечния и безлюден край на градския парк. Хормоналното притегляне еуфорично пое щафетата и кулминационно сля разгорещените им тела в класически хетеросексуален дует. След кратко, но бурно, първо, но качествено и украсено от вокален съпровод любене, изпълнителите на физиологичните задължения паднаха изтощени направо на пясъка.
- Мери! Беше невероятно! Беше като ...
- Гарет! - прекъсна го момичето с гузен глас, но завърши заповеднически: - Повече с теб не трябва да се виждаме!
- Какво говориш, Мери? Какво стана? Не ти ли хареса? - едновременно възмутен и обиден подскочи Гарет.
- Глупости! - възмути се на свой ред девицата. - Хареса ми! И то много - досега не съм изживявала такава тръпка от едно ...
- Тогава какво има, господи, че така рязко искаш да се разделим? Та нали ние едва започнахме нашата връзка?
- Сгодена съм! Не мога да разваля годежа - дала съм обещание на майка ми, тя е на легло - болна е от рак, че ще се омъжа за Том. Тя много го обича!
- А ми ти, Мери? Кого обичаш в крайна сметка? - гневът на Гарет от чутото признание набираше обороти.
- Теб обичам, Гарет! Теб! - Мери се изправи и посегна да го прегърне.
- Тогава остани с мен! - не бе глезотия, не бе молба, не бе покана, а чиста проба заповед, заповед на чиста проба агресивен егоизъм, наречен с простите до баналност думи: "Любов от пръв поглед".
- Не мога! - изкомандва себе си женският конкурент в борбата и единството на егоистичните противоположности!





4.

В същото време на отсрещния бряг на езерото, на шестия етаж на частната лечебница "Психично здраве" завитата през глава госпожица Фаербах рязко се събуди от нечовешки глад. Освен къркоренето на празните, изгладнелите черва тя чу някакво странно почукване по прозореца, но не му обърна никакво внимание. Гладът я изправи по-войнишки на крака и тя тръгна из стаята да търси храна.
Днес остана без обяд, защото бе вкарана в тази стая от цял взвод яки санитари по заповед на също толкова дебел като нея дежурен психиатър. Той я посрещна от линейката, извикана от изплашените шофьори на таксита от градската пиаца, на които тази сутрин Сара се опитваше да проведе насилствен изпит по ботаника. Пропусна и вечерята пак по вина на "мухлясалия плондер", който нареди да й бият конска доза приспивателно в отговор на обидните й думи по негов адрес.
Дори да беше световен шампион по "следотърсачество в условията на горско-планински терен", пак нямаше да успее да открие нито хладилник, нито шкаф с консерви, нито заровен гол кокал от някое заблудено животно в тази болнична стая, обзаведена специално за богати хора, изпаднали в състояние на психическо разстройство. Освен кревата, обкован с мушама, друга мебел просто нямаше!
След няколко бързи обиколки из просторната стая, дишайки тежко, на ръба на гладната смърт, тя отиде до вратата и заблъска с юмруци:
- Отворете вратата, идиоти такива! Гладна съм!
Долепи ухо до дървената ламперия и с голямо, гладно нетърпение зачака да чуе стъпките на санитарите. Ни звук, ни тропот, ни партизанска стъпка.
Обезумяла от глад, от затвореното пространство, от студената апатия на персонала, Сара Фаербах напълни докрай дробовете си с въздух, готвейки се за поредната демонстрация на гражданските си права на парче хляб. Но изведнъж чу много ясно почукване на прозореца и вместо "Гладна съм! Гладна съм! Гладна съм!" изрева:
- Какво става в тази лудница?
С бърза крачка отиде до тъмния прозорец и за да вижда по-добре, залепи лицето си на студеното стъкло. Това, което видя, я удари като електрически ток и я отхвърли чак до отсрещната стена, където мощното й тяло бавно се свлече на пода.
През стъклото, леко и безпрепятствено като през желе, преминаха десетки клонки на Христовия венец и започнаха да се увиват около неподвижното, масивно тяло на жената, изпаднала в шок, с ококорени, готови да паднат в пазвата й, кръвясали очи. Тя дори не помръдна от болката, предизвикана от хилядите остри бодлички, впили се в кожата й. Капчиците кръв, изтичащи от убодените места, се сливаха, образувайки тънки вадички, стичащи на паркета.
- Сара! - чу се един гръмовен, басов глас, нахлуващ като че ли през самите стени, от пода, от тавана - сякаш говореше самата стая, превърнала се изведнъж в жив организъм. - Сара Фаербах! Ти, човешко прасе! Ти, дрислив петмез от сланина, лой и ла...на! Ти, празна мозъчна кухина, не заслужаваш да живееш сред хората! Мястото ти е на помията в свинската кочина!!! - ентузиазирано раздаваше правосъдието си монотонният безплътен глас. - Ще те превърна в грухтяща мазна пихтия! На кашон свински пържоли, на салам, на пача, на пастет ще те обърна! Няма вече да се наливаш с алкохол, а ще лочиш помии! Няма да се тъпчеш с отбрани мезета, а ще плюскаш мухлясали трици! Няма да абортирваш, а свинемайка - героиня ще ми станеш, героиня-саможертва на транжорния труд!
Гласът млъкна и бодливата мрежа бавно започна да се разплита, освобождавайки кървящото тяло на Сара от трънения плен, докато съвсем не изчезна - по същия път, по който се появи.
С огромни, героични усилия окървавената жена тромаво се надигна и олюлявайки се, с истерично провикване "Мразя този шибан живот!", гонена от неистов глад и панически страх от трънливото съдилище, побегна през стаята и с все сила се блъсна в прозореца. Стъклата се строшиха под силата на човешкото торпедо и тялото се пльосна на тротоара пред сградата.



5.

На следващия ден Гарет спа до късно. После седя вкъщи цял ден, търсейки логиката в поведението на Мери. Озлобен до краен предел, вбесен от раздялата, отиде на нощно дежурство. Нямаше представа как ще изкара нощта с такъв товар от разочарование.
След като получи инструкции от дежурната сестра, Гарет реши да звънне на Марк.
- Здравей, приятелю! Обаждам ти се от болницата - нощна смяна съм.
- Какво става, старче? Притесних се за теб - цял ден ти звънях, докато баща ти не ми каза, че си добре и си в стаята си.
- Няма значение. Ще ти кажа някой ден. Слушай сега.
Ако си толкова сигурен в това, което ми наприказва за трансдедуктивната декомпресия, хващай своята вълшебна камера и ела в клиниката - не можа да сдържи ехидния си тон Гарет. - Миналата нощ докараха една дебелана - хвърлила се от шестия етаж. Сега е в дълбока кома, пътят от която е само за гробището.
- Ще дойда, разбира се! - Въодушевеното съгласие на Марк не успя да успокои Гарет, който по генералски нареди:
- Паркирай пред прозорците на реанимацията и чакай да ти дам сигнал.
Около два часа през нощта по сигнала на Гарет Марк влезе в болницата през задния вход с голям черен куфар в ръка.
- Пази абсолютна тишина! - прошепна назидателно санитарят Гарет, посрещайки съучастника си.
- Спокойно, старче! Няма ти да ме учиш на конспирация!
Младите експериментатори влязоха незабелязани от никого в стаята на Сара Фаербах, където единственият тих звук бе ритмичното, свистящото движение на дихателната помпа. Момчетата се свряха между стената и табла откъм главата на болната. Марк отвори куфара. Извади оттам кълбо разноцветни кабели.
- Гарет! Ти ще закачиш зелената жица от дясната страна към слепоочието, жълтата към шията зад ухото, а червената на гушата отстрани. Аз ще действам от лявата страна. Хайде, момчето ми! Ще ти прашаса нобеловата награда, докато се туткаш!
- Добре, добре! - пое жиците с треперещи ръце изплашеният до краен предел бъдещ лауреат.
След като поставиха жиците, Марк, без много да мисли, натисна голямото бяло копче на предния панел на уреда. Светнаха няколко лампички със зелен и жълт цвят. Изминаха само няколко секунди, но те стигнаха на тайните експериментатори да се изпотят здравата.
" ...товиж набиш изот язарм....." - дочуха те някакъв дрезгав глас, идващ от неподвижната жена с кислородна маска на лицето. Това качи адреналина им свръх оптималните стойности.
" ...ациндул изат в аватс овкак... ...мъс андалг... ...авикат итоиди ататарв етеровто... " - бе втората вълна, смесица от учудване, вълнение и уплаха.
Пребледнели, сковани от неочаквания резултат, Гарет и Марк не смееха да помръднат, за да не изпортят случващото се.
Когато първата реакция на изненада и радост от успеха отмина, Марк се плесна с длан по челото.
- Сетих се! Тя изговаря думите отзад-напред - така, както ние чрез камерата се опитваме да върнем живота й назад във времето!
- По-тихо! - заоглежда се Гарет и надникна над таблата - Какво да правим сега? Не сме готови! Трудно ще я разберем какво бръщолеви!
- Рядко се случва, но точно сега си много прав! - отговори му Марк, по чието лице личеше, че задълбочено мисли за нещо. - Ще трябва да записваме на магнитофон какво говори. Вкъщи ще го презапишем на "човешки език", а после ще повторим експеримента и ще изключим уреда в момента, който ще си изберем. Съгласен ли си, Гарет?
- Като не можем друго да направим! Ами ако умре дотогава?
- И какво от това? Не се тревожи, - успокои го Марк. - Винаги ще си намерим някой друг човек, изпаднал в кома.
- Добре! Да се махаме тогава оттук, че току виж са ни хванали.
- Чакай малко, страхливецо! Само да проверя още нещо. - наведе се Марк над апарата и се зае да натиска някакви копчета и да върти един голям бутон като на радиолата.
- Сега пък какво пра... - не успя да завърши въпроса си Гарет. От кревата се чу някакво писукане, приличащо на звук от грамофон, чиято плоча е пусната с по-голяма скорост от предписанието на етикета й.
След няколко секунди мълчаливо напрежение, Гарет се опита да заговори приятеля си на фона на усилващото се писукане, преминаващо в непрекъснат високотонален звук, наподобяващ зумер на развален телефон.
- Млъкни бе, Гарет! Опитвам се да засиля процеса на
ретроградната памет чрез повишаване на потенциала!
- Ами ако я убиеш с тези твои потенциали?
- Стига! Престани да ми лазиш по нервите! Ако толкова си примрял от страх, просто се махни оттук, пъзльо! - изсъска Марк с неподправена злост, без да поглежда съучастника си, и завъртя докрай големия бутон.
Пискливият звук, идващ откъм горката жена, много бързо секна и се възцари пълна тишина.
- Какво стана с болната? - панически попита Гарет. - Да не е умряла? - и се надигна от пода, за да пипне пулса й.
Марк самодоволно се усмихна и рече на глас:
- Чакам поздравления, колега! Така и предполагах, че ще успея да вкарам скоростта на спомените в ултразвуковия диапозон! Гений съм!
- Тихо, тихо, тихо! Някой идва насам! - почти заеквайки, прошепна Гарет и посочи с пръст страничната стъклена стена на стаята. - Чуваш ли нещо? Май дежурната сестра идва насам!
- Да, чувам токчетата! Да сваляме жиците, докато не са ни разкрили! Ще ни отнемат апаратурата!
Откачайки жиците от своята страна, Гарет се замисли над последните думи на приятеля си. За първи път от толкова години не можа да разбере дали Марк се шегува или говори сериозно в този момент, еднакво опасен и за тях, и за самата болна.
Не успя да си отговори - в стаята наистина влезе сестрата и включи горното осветление. Наведе се над Сара Фаербах, премери пулса й, пооправи чаршафите в краката й, и поглеждайки към манометъра на кислородната бутилка, бавно излезе в коридора.
Скритите зад кревата приятели бяха примрели от страх. Само лудото сърцебиене им подсказваше, че все още са живи.
- Честито, приятелю мой! - Марк изведнъж прегърна Гарет и двамата усетиха, че треперят: единият от страх, а другият от неописуема гордост и самодоволство. - Само нашата дружба ни помогна днес! Заедно?
- Заедно! - Гарет стисна протегнатата ръка на приятеля си и всичките му съмнения в нелоялността на Марк се изпариха.
На следващата сутрин около девет часа Гарет, върнал се от дежурство, се заключи в стаята си. Избра телефонния номер на Марк, за да разбере как се е прибрал снощи от болницата, и да му съобщи лошата новина, че горката Сара е починала днес в 06 часа и 35 минути.
- Ало? - каза момчето в слушалката, когато отсреща вдигнаха. - Гарет съм. Може ли Марк да се обади?
- О, Гарет! - след дълга пауза и през сълзи му отговори
госпожа Елщайнер. - Няма го нашия Марк! - и на последната дума гласът й се разтресе от ридания.
- Какво? Какво се е случило? - на свой ред се разтрепери Гарет.
- Сутринта намерих в кухнята бележка от него. Заминал е доброволец във Виетнам!
Гарет даже не успя да каже, че съжалява - в слушалката се чу сигналът на затворения телефон.




6.

Изминаха едни никакви девет години.

7.

В началото на май, през един хубав слънчев ден изведнъж около обяд задуха един студен пролетен вятър. Колкото и да се напъваше, той не успяваше да откъсне една бележка, написана на ръка с печатни букви, залепена на вратата на автосервиза на Джузепе Пиаролла: "Гаражът днес няма да работи поради профилактика на водопровода. За което съжалявам. Елате утре от 8 часа сутринтът!"
Извинението не важеше за петимата мъже, насядали покрай работна маса в салона на гаража, отрупана с чаркове и инструменти. Те не бяха специалисти по водопроводна инсталация. Също така нищо не разбираха и от климатици - иначе щяха да монтират набързо въздухопречиствателна система, за да не се задушат от цигарения дим, старателно натрупван от тях в продължение на четири часа непрестанно пушене. Сред тях нямаше и служител на органите на реда, за да ги представи в рапорта си по стандартната процедура, която би могла да изглежда по следния бюрократичен начин в типично сух канцеларски стил: "Тръгвайки в кръг отляво на дясно, започвайки от италианския автомонтьор Джузепе Пиаролла - Манивелата, на сладка приказка с цигари и бира са се настанили Рьок ван Дален, русокос мъж на около 40 години, наричан "Вайк" - съкратеното от "Викинг" - намек за скандинавското му потекло; Алваро Родригес, с класически мексикански мустачки, наричан "Омбрето" заради навика му всяко изречение да започва с думата "омбре"; Брайън Сейчис, същият Бранко Сечич - "Балки", балкански емигрант първо поколение; Харпи Уелш - Тиквата, кръстен така за дребните си машинации на зеленчуковата борса.
Разговорът им отиваше към края си.
- Така, - тръгна да прави извод Омбрето, - след като планът е готов, определям деня на удара. Завчера в киното на Хъч случайно дочух разговора на една влюбена двойка. Гаджето на Амелита Чеварес, малката дъщеря на Хосе Чилито, я покани на спортния празник на стадиона на първи юни в девет часа сабахлям. Времето абсолютно съвпада. Ще уредя чернилките от Левия бряг да теглят един бой на момчето за да стане едно хубаво меле. Ще отвлечем вниманието на ченгетата.
- Т ва е добре, но трябва и друг вариант. - обади се Балки, - представете си, че нашите влюбени пубертетчета се скарат дотогава, или женската ще има болезнен мензис и не отиде на стадиона.
- Тогава да гръмнем някое кафене, а? - предложи Харпи Уелш.
- Какви ги дрънкаш, Нобел! Съвсем си се втиквясал! Та нали веднага ще блокират целия град! - сряза го Вайк.
- Омбрето е прав! - гласа на Манивелата прозвуча убедително и строго. - Празникът на стадиона е най-подходящият ден! Първо, съвпада точно с нашия план, второ, улиците ще са по-празни от коли и хора, щото целият град ще се изсипе на игрището да гледа сополанковците - ще ми е по-лесно да ви откарам от банката. И трето, - той спря погледа си върху Балки, - на пейките ще е фрашкано с пъпчиви тийнейджъри, грабнали по едно женско дупе до себе си - така че няма да имаш проблем със сцената на ревност.
- Омбре! Ако някой от вас ми изпорти работата, ще натикам празните ви кратуни в казана за текила! - закани се злобно мексиканецът, оглеждайки колегите си един по един. - Гледайте да не ми станете на канибалски гювеч, на кучешка чорба, на веяни карантии в индиански ритуални заклинания, мамка ви!
Тотално мълчание - тотално съгласие - тотален кворум по въпроса за кулинарната заплаха!!


8.

Сутринта на първия ден от лятото Гарет Джоунс спря колата си на служебния паркинг пред "ESKO Building". В лявото крило на тази огромна футуристична сграда се помещаваше градската асоциация на психотерапевтите. От неговия кабинет на третия етаж се откриваше прекрасен изглед към Еленовите планини.
Отключвайки вратата, Гарет дочу телефона на бюрото му да звъни.
- Да? Кабинетът на доктор Джоу.......
- Познай кой ти се обажда, старче! - прекъсна го радостен мъжки глас.
- Марк? Ти ли си? Откъде се обаждаш, момче?
- От летището в Ню Орлиънс, Луизиана. Пристигнах тук от Сайгон преди половин час.
- Не мога да повярвам, че говоря с теб, Марк! Къде се губи толкова време, приятелю?
- Като се видим, ще ти разказвам много.
- И кога ще стане това?
- Братовчедка ми Мери - нали я помниш, Гарет, живее тук и ме посрещна. Сега отиваме у тях. С вечерен полет пристигам в родния град!
- Хайде да се видим направо в нашия "House of the Fountain" в 20.30, ако дотогава не си капнал от умора!
- За теб, Гарет, винаги готов!
- Марк! Не можеш да си представиш колко много се радвам, че ще се срещем след толкова години! Променил ли си се много?
- Ще ме видиш още днес жив и читав, щастлив и доволен от съдбата си!
- Добре, Марк!




9.

Същия ден в осем без пет минути Джузепе Пиаролла тъкмо сложи пистолета си зад колана отзад на кръста и посегна да отвори вратата на колата си, когато чу звънеца на вратата на офиса. Бързо върна пистолета в шкафчето с длетата и изтича да види кой ли така рано го притеснява.
На прага на вратата стоеше една обла отвсякъде жена на неопределена възраст с очила от кафява пластмаса и дебели стъкла, през които хитрата лисица Пиаролла веднага позна очите на данъчен инспектор с ранг най-малко завеждащ отдел. Той не успя да скрие доволната си усмивка на екстрасенс, щом тя се представи:
- Добро утро! Казвам се Франческа Армани, шефка съм на отдела за данъчни сборове към общината. Вие сте - тя погледна в папката с документите в дясната си ръка - Джузепе Пиаролла, нали така? Собственик на гаража?
- Buon giorno! Точно аз съм пред вас, мила госпожице или госпожо - ще ме извините - не се познаваме! - С цялото си търпение се опитваше да бъде любезен автомонтьорът. - Заповядайте!
- Лиън Томас вътре ли е вече? - запита инспекторката и добави, поглеждайки учуденото лице на италианеца - Колегата ми. Вчера се разбрахме да се срещем направо във вашия офис.
- Не! Няма го тук! А вие влизайте, влизайте, е-е-...
- Госпожа Армани! - помогна облата жена на дъртия склеротик.
- Да-да! Госпожа Армани! Разполагайте се на бюрото, а аз ще отида до сейфа в спалнята си на втория етаж, за да ви донеса данъчните декларации и фактурите. Само минутка и се връщам! - и без да дочака съгласието на сънародничката си, почти на бегом се заизкачва по стълбите в дъното на кабинета.
Взимайки стъпалата по две наведнъж, шофьорът на бандата бе готов с решението на проблема за извозването на колегите си.
Затваряйки плътно след себе си вратата на стаята на сина си, той се хвърли да разтърсва момчето:
- Паоло! Паоло! Веднага ставай - имам голям проблем!
- Какво става, татко? Нещо с майка ми? - изплаши се съннения Паоло Пиаролла, 18-годишно мамино синче и подаващ големи надежди специалист по дизелови двигатели, дребен рекет и сексуално бройкаджийство.
- Не, бе! Тя е на пазара! Слушай ме много внимателно, синко! Загазих страшно! Бързо се обличай! Ето ти ключовете от колата ми. - Джузепе мушна връзката в джоба на панталона, който синът му вече обуваше. - Отиваш на Централния площад, заставаш точно до магазина за кучешка храна в посока изток, и чакаш. Най-късно в девет часа трябва да си там! Ясно ли ти е ? Когато в колата влязат четири човека, облечени в черно, надуваш газта и отпрашваш. Те ще те насочват. Това е! Действай бързо! Долу ме чака данъчната инспекторка - няма да успея да се отърва от нея! Така им кажи и на моите хора! Хайде-хайде! Мини по задната стълба в гаража. Колата е готова! До площада карай нормално и спазвай всички знаци!
Отвори бързо сейфа, грабна няколко папки и заслиза по стълбите.
- Ето ме и мен, гопожо! Искате ли кафе? - напъваше се да скрие притеснението си Джузепе Манивелата.
- Няма да откажа, ако е италианско! - някак си флиртовато прозвуча ултиматумът на жената-шефка по данъчните сборове.




10.

Сара Новачек - стегната около четирийсетгодишна младолика жена с къдрава, леко прошарена коса, подстригана на сасон, влезе в къщата и отиде в кухнята. Току-що бе изпратила дъщеря си Присила и мъжа си Тадеуш Новачек на спортния празник по случай Деня на гимназията. Реши да ги изненада за обяд с телешко бонфиле, шпиковано с борови филизи. За гарнитура щеше да направи крокети от спаначено пюре, панирани в галета от оризови трици и яйца от диви гугутки. Дюлев пай, залят със сос от кардамон и кокосово брашно, щеше да е десертът. Доволна от измисленото меню, Сара отвори фризера, извади филето, сложи го в микровълновата печка да се размразява и започна да реже спанака. Сложи нарязаното в купата, поръси го със смлян кориандър и включи миксера.
Пренесоха се да живеят в тази къща от Уиндсвил преди единайсет години, след като родителите й бяха загинали в тежка автомобилна катастрофа. Присила тогава бе на четири годинки и никога не бе ги виждала. Сара и Тадеуш бяха напуснали града и тайно се бяха оженили против волята на богатите й родители - те не искаха да допуснат в семейството си човек без еврейско потекло, какъвто бе Тадеуш, сирак и втора вълна чешки емигрант. Дъщеря им се роди седмаче, защото Сара тежко изживяваше липсата на родителски гевезелъци и сладосттът на охолния, задоволен до козирката живот в родителското гнездо. Тя направо си беше в перманентно депресивно състояние, напрягайки се да си представи баща си като "Гайда, направена от стомах на пепелянка, пълна с гъби - гъби мухоморки". Така определяше тъста си съпругът й Тади, гальовната измишльотина на Сара от името му Тадеуш.
Забърквайки пането, госпожа Новачек се обърна към телевизора, за да не изтърве изпълнението на дъщеря си, мажоретка в гимназиалния отбор по бейзбол, но на екрана даваха някакъв уличен бой - хвърчаха димки, камъни, бутилки. Цялата картина подскачаше в унисон с камерата на оператора, явно попаднал в самия център на безредиците. Чак след като изключи миксера, чу репортерката: " ... мачът между гимназията "Арчибъл Кобейн" и колежа по електротехника "Томас Едисън" така и не успя да започне заради сбиването на младежите латиноамериканци от гимназията с негрите от квартала, дошли да поддържат своите приятели от колежа. От Градското управление за борба с уличните безредици ни съобщиха, че на стадиона са изпратени всичките ...". Сара вече не я слушаше, грабна ключовете за колата от масичката за напитки и побегна към гаража през задния вход.


11.

Достолепна, изправена като пирон и суха като чироз от заргана, Каролайн Коткин, медицинска сестра на пенсионна възраст, бавно вървеше по тротоара на площада към магазина за храна на домашни животни. Тя се връщаше от последното си преди лятната отпуска дежурство в нощния приют към църквата "Света Анна" - от утре, втори юни, приюта щяха да поемат стажанти - студенти от местния медицински колеж.
Доближавайки до вратата на магазина, на десет-петнайсет метра от него тя забеляза кълба дим, излизащи от отворения прозорец на една кола, паркирана до бордюра. Като се изравни с нея, видя на шофьорското място един младеж, не повече от 18-19 годишен, пребледнял, с мокър от пот перчем на челото, който нервно дърпаше от цигарата, скрита в свитата му длан. Инстинктът за милосърдие насочи старата сестра направо към момчето.
- Какво ти има, момко? - запита тя пушача, който не откъсваше погледа си от огледалото за обратно виждане.
Не дочака отговора, наведе се към прозореца и пак попита загрижено:
- Да нямаш треска? - понечи да пипне челото на момчето, но то се отдръпна рязко и продължи да прави дупки в огледалото със съсредоточения си поглед.
До госпожица Коткин спряха две жени на нейна възраст, които бавно минаваха по тротоара и бяха леко заинтригувани от наглото поведение на момчето, отказало загрижеността й.
- Е, няма ли да ми кажеш все пак какво ти има? - настояваше медицинската сестра.
Изнервеният пушач опули очи, когато видя една полицейска кола с голяма скорост да навлиза в площада. Поглеждайки втренчено и изплашено ту към досадната грижовница и тълпата зяпачи, която можеше да се събере за отрицателно време на централния градски площад по време на сутрешните пенсионерски разходки, ту към огледалото, младежът се провикна:
- Що не хукнеш да се чукаш в г...за, дърта яхнийо!
Изстрелвайки скороговорката, Паоло Пиаролла натисна педала на газта до пода на каросерията. Колелата на мощната спортна кола вдигнаха голяма пушилка и дим, превъртайки на място, секунди преди да изстрелят возилото напред по празната улица.


12.

Смит Уотсън и Джак Браузър, полицаи от дежурната полицейска кола № 23, върнати от пътя си към стадиона и пратени по-спешност към "City Market Bank" по сигнал за извършващ се обир, влизат с голяма скорост на площада и виждат пушека от гумите на една кола, с бясна скорост напускаща площада встрани от служебния вход на банката. Едновременно, не успявайки да преценят обстановката, с още по-голямо учудване виждат пред себе си как от същия вход изскачат четирима души, облечени изцяло в черни спортни екипи, с черни маски на главите и с по два големи банкови чувала в ръце.
Стъписани от полицейската кола и от стартиралата пред погледите им като при Формула-1 колата на Джузепе Пиаролла, която трябва да ги отведе оттук, крадците хукват да бягат в различни посоки.
Полицаите накрая идват на себе си, и изскачайки от колата, се втурват да гонят черните мъже.
Джак Браузър, по-младият полисмен, подгонва единия от тях, който е най-близко до него. Пъргавият спринтьор обирджия се плъзва в една пресечка.

13.

Сара Новачек завива с голяма скорост в една дясна пресечка и рязко набива спирачките - точно пред себе си вижда един тичащ насреща й мъж, облечен в черно и с маска на главата, почти да се блъска в капака на колата й. Маскираният пуска брезентовите чували от ръцете си, вади пистолета с лявата си ръка, същевременно с дясната отваря вратата от страната на изплашената жена. Тя протяга ръце към нападателя, опитвайки се да го отблъсне, но успява само да свали маската от главата му. Мъжът с мургаво лице и тънки мексикански мустачки опира пищова в главата на Сара и натиска спусъка - купето на колата се изпръсква с кръв, парчета мозък и лепкави къдрици. Мексиканецът грабва тялото на жената и го изхвърля на асфалта. Сяда на шофьорското място и дава рязко назад, повличайки със себе си младия полицай Браузър, който точно в този момент успява да се хване за дръжката на вратата, но е повален от рязкото потегляне. Излизайки на заден ход на централната улица, Омбрето превключва скоростите и с бясно ускорение отпрашва на север, оставяйки след себе си застреляната жена с изтичащ мозък, натъртения полицай и обърканото улично движение.


14.

В осем и половина същата вечер Гарет влезе в бара и заобикаляйки фонтана в центъра на салона, се заоглежда, търсейки стария си приятел. Когато видя един млад мъж с оплешивяваща глава да му маха усмихнато от една маса под декоративната палма, ускори крачка и се хвърли да прегръща надигащият се Марк. Двамата паднаха върху мекото канапе, гледайки се в очите, без да спират да се усмихват радостно и да се потупват един друг.
- Хайде, Марк! Нямам търпение да ми разкажеш, какво си правил всичките тези години? - зададе въпроса си припряно Гарет, оглеждайки напълнялото тяло на стария си "Приятел-Първа кръв" от петите до оредялата коса.
- Чакай-чакай! Дай да си поръчаме по едно голямо уиски и ще си говорим до сутринта!
Щом отпиха от питиетата си, Марк започна дългия си разказ:
- След шестмесечна школа бях изпратен в разузнавателния взвод на Трета десантна бригада. Още при първата акция в дълбокия тил на виетконговците попаднахме в засада. Последното, което помня, бе силен гръм и рязка болка в рамото.
- Тежко ли беше раняването? - прекъсна приятеля си Гарет с нота на загриженост и съчувствие в гласа си.
- Не! Дори драскотина не остана - просто въздушната вълна от взривена мина ме прасна в едно дърво. Когато дойдох на себе си, разбрах, че съм в плен - бях пакетиран като пашкул на гъсеница, като наденица във вакуумирана опаковка. Със завързани очи само чувах отвреме на време разговорите на виетнамците, които няколко дена ме влачиха, носиха и търкаляха из цялата шибана джунгла. Накрая бях продаден, както го разбрах по-късно, на едно странно китайско семейство, смятащо се за наследник на династията Мин, и бе само от жени.
- О - хо! Сигурно са те спуквали от еба...е!? - радваше се Гарет.
- Нищо подобно, приятел. Бях истински роб! От сутрин до здрач чистех, метях, лъсках казаните и мажех с глина и вар къщурките на един миниатюрен дворец, който се намираше в една огромна пещера с няколко издълбани отгоре дупки, за да влиза дневна светлина. Но след две години се сприятелих с едно осемгодишно момиченце, което бе изключително интелигентно за годините си. Тя ме открехна къде се намирам, като ми разказа историята на семейството си.
Когато на 26 април 1644година въстаналите срещу императорския гнет селяни навлезли във Вътрешния град, Чун Чжен - последният император от династията Мин, прогонил от двореца тримата си синове и съсякъл дъщеря си с меч, за да избегне позора и гаврата над семейството си. Обесвайки се в подножието на планината Цзин-Шан, той дори не е подозирал, че смъртноранената му дъщеря Сянтао Хуа била изнесена от опожарения град от бавачката й Жао Нян, придружена от още две прислужници. Тези три героични и предани на императорската династия женички след двумесечно лутане из разрушената Поднебесна най-накрая се установили в една пещера в северен Виетнам, заклевайки се с цената на живота си да продължат рода Мин. Една незначителна част от торбата злато, което те успели да вземат със себе си, им стигнала да платят на измършавелите от глад местни жители да им построят малко копие на пекинската резиденция на императора Чун Чжен. Продължението на фамилията било измислено просто и сигурно от Жао Нян. Пак срещу злато виетнамците им доставяли здрав китаец, който оплождал поредната принцеса с неизменното име Сянтао Хуа. Ако се раждало момче, то и бебето и бащата бивали убивани. Ако се раждало момиче, убивали само бащата. Тайната била опазена за вечни времена - бавачката-спасителка била от народността яо, живееща в провинцията Хунан. Жените яо са измислили свой мистериозен език нушу, за да крият разговорите си от чужди уши. Те били наследствени детегледачки на императорските наследници, защото - разбирайки и ценейки тайното слово, не изнасяли семейните тайни извън двореца.
Така винаги в Пещерния град живеели по две, три, а понякога и по четири поколения Сянтао Хуа, най-малката от които се радвала на най-голяма почит. Прислугата, която се множала от местните виетнамци, строго спазвала тази традиция, наложена от легендарната дойка Жао Нян. Та нали си вадели препитанието от царското семейство!
Още една традиция стриктно се спазваше в това малко затворено общество. Цялата династия Мин от самото си съществуване е била под влиянието на даоизма. Даоистите подчиняват живота си на Пътя Дао, описан за първи път от философа Лао-Цзъ в книгата "Дао Де Цзин". Пътят Дао насочва мислите на човека по следния начин: всички движения на твоето възприятие на околния свят образуват онова пространство, в което се намира Пътят. Структурата на тези движения е матрица, определяща траекторията, продължителността и силата на възприятието, което се осъзнава от човека като основно Качество Де на Пътя Дао. Осъзнатото изразяване на типове взаимодействия на полетата на възприятията с пространството чрез Качество(Потенция) Де се разбира от даоистите като Системата Цзин. Тази обща система за пътешествия във времето, движейки се в която, се налага да филтрираш насрещни потоци, се управлява с помощта на построени лично от тебе мотивационни конструкции, които те ориентират към постигането на Статуса Шeн, който условно може да бъде определен като Съвършена Мъдрост.
Като прибавиш към Статуса Шен символа на династията Мин - СЯНТАО -"праскова на безсмъртието", то ти става ясно за какво величие става въпрос, Гарет!
- Бре, говориш като истински Конфуций! А какво означава "хоа"?
- Не "хоа" а "хуа". Значи цвете. "Цвят на прасковата на безсмъртието - Сянтао Хуа"!
- Красиво е! - каза искрено Гарет.
- Слушай внимателно, приятел. Ще става още по-красиво и по-интригуващо!
- Целият съм слух! - сериозно се съгласи Гарет, отпивайки голяма глътка от уискито си.
- Понеже даоизмът в значителна степен е повлиян от Сян Шу Чжи Сюе, - продължи Марк, - древнокитайско учение за символите, знаците и числата, то съдбата на всяка Сянтао Хуа е подвластна на трите фундаментални цифри от китайската нумерология: 2, 3 и тяхната сума 5. В Сян Шу Чжи Сюе тези цифри съответстват на главната онтологична триада: Човек, Небе и Земя. Човекът е двоичен в притежаването на дясната и лява половина на тялото си. Небето е троично в притежаването на трите ориентира - Слънцето, Луната и съзвездията. Земята пък е петорична в притежанието на петте елемента.
Жао Нян - бавачката на първата Сянтао Хуа, ранената дъщеря на императора Чун Чжин, донесла със себе си костилка от праскова от императорския дворец и я засадила в стъпаловидната стена на пещерата като символ на безсмъртието на династията Мин. Още във времето на формирането на даоистската религиозно-митологична система се появява представата за прасковата, като плод, даряващ дълголетие и безсмъртие. Според даоистките легенди, прасковите в градината на богинята Си Ван Му цъфтят през годините й, завършващи на цифрите 2, 3 или 5.
Моята Сянтао Хуа не успя да се порадва на цъфтежа на божественото дръвче през дванайстата и тринайстата си годишнина. Първият път пролетта бе много студена, а другия път - много дъждовна. Така че оставаше само денят на петнайстия й рожден ден. Ако цъфнеше прасковеното дръвче, то тя щеше да може да предаде безсмъртието си на дъщеря си, която задължително трябваше да роди преди 22-годишната си възраст. В противен случай династията Мин щеше да бъде заличена от историята на Поднебесната.
Цял месец преди съдбоносния й 15-и рожден ден всяка сутрин се качвахме с нея по терасовидната стена на пещерата да огледаме нейната праскова, засадена под една от слънчевите капандури. Принцесата не бе на себе си от радост - броеше набъбвашите пъпки и с голямо детско нетърпение чакаше да цъфнат.
Но през една тъмна пролетна нощ се случи трагедията - американски бомбардировач, загубил се през нощта поради планинска буря, хвърлил бомбите си, явно ей така, само за да се освободи от излишния товар - и така пострада западната част на пещерата. Насутринта отиваме със Сянтао Хуа горе и виждаме куп камъни и пръст на мястото на дръвчето. Момичето направо изпадна в шок и хукна към покоите си, ридаейки на глас. Аз обаче започнах да ровя из свлачището и успях да открия една малка, смачкатна клонка с две почти разтворили се цветчета по нея - сигурно са цъфнали точно преди затрупването. Хукнах аз като един дърт Ромео към моята Прасковчица, както бях я кръстил заради кръглото й жълто-червено, миличко и нежно лице. Тя като видя цъфналото клонче, че като се хвърли на врата ми, че като ме зацелува, че като ме замляска - цялото ми лице чак гъбяса от сълзите и сополите й.
"Обичам те!" - не по-детски и не от благодарност прошепна ми в ухото ми младата принцеса.
"И аз те обичам, Прасковчице моя!" - бях искрен и аз.
- Ама, че романтично! - без бъзик вмъкна Гарет.
- Без да се осъзнаваме, - не му обърна внимание запаленият разказвач, - сляхме се в една истински любовна целувка. Изведнъж вратата на стаята широко се отвори, на прага застана бавачката й и без много да мисли, изкрещя на охраната: "Хванете този въшлив селянин!"

През същата нощ при клетката от бамбукови пръти, в която бях затворен, дойде Сянтао Хуа и ме отведе към изхода от пещерата, който така и не успях да открия през всичките тези девет години. Покани ме да поседнем на един камък преди да поема пътя. Прегърна ме през вратта с двете си нежни и топли ръце и ми заговори с тих, благ, но уверен и твърд глас: "Марк! Обичам те повече от живота си! Живота си, който в деня, когато зърнах прасковените цветчета, премина в 15-ия Чжан. Съдбата ми ще продължи да ме усъвършенства, като ще ме учи да прониквам в дребното, тънкото и дълбокото, което до сега не съм успявала да опозная до край. Тя ще изисква от мен, мътна в познанията си, да стана способна постепенно да се очиствам от незнанието. Ще иска от мен, тиха и неподвижна, постепено да премина към движението за да живея плавно, не отстъпвайки от Пътя ДАО, по който са вървели всичките ми предци.
Когато навърша шестнайсет години, животът ми ще премине в 16-ия Чжан. По волята на съдбата ми аз ще се старая да се задържам в състояние на пълен покой. Моята Същност ще се подчинява изцяло на съзерцание на Връщането. Същностите са безкрайно много, но всяка от тях се връща към корена си. Връщането към корена се изразява с покой. Покоят се изразява с връщането на съдбата. Връщането на Съдбата се изразява с постоянство.
Марк! Нашата обич е нашата Съдба! Аз знам, че ще се върнеш при мен, твоята Прасковчица, към края на 16-я ми Чжан! Знам го! Така изисква Съдбата! Тя е Постоянството на Покоя! Връщането на Съдбата е неизбежно!"
И докато се усетя, нея вече я нямаше. Оглеждах се десетки пъти, за да я видя пак, но чак когато забелязах просветления хоризонт, разбрах, че трябва да бягам с все сила, ако исках пак да срещна моята принцеса.
След две денонощия и половина се натъкнах на взвод американски войници, тръгнали из джунглата да търсят свой другар, загубил се след обилна почерпка.
В началото на септември ще тръгна към Северен Виетнам да намеря моята Сянтао Хуа. Дано дотогава да се запазят отметките по дърветата, които направих с парче камък от пещерата.
- Да-а-а-а! Много трогателна история, Марк! И си решил да се върнеш в онази пещера? - без капка ирония в гласа пресуши чашата си Гарет.
- Що пък не? Така повелява Съдбата. Тя е над всичко. Тя е всичко на този свят! Тя начертава Пътя Дао за всеки човек. Ако се опиташ да кривнеш от Пътя - просто загиваш!
- Интересно е! - някакси тъжно проговори Гарет и вече замечтано добави - Къде ли и аз ще срещна моята Цяндао Хоа?
- Животът е пред теб, приятелю! - надигна се Марк, но пак се отпусна върху канапето. - Да, Гарет! Чу ли за днешните размирици на стадиона? - и след като видя утвърдителното кимване на Гарет, продължи: - Голяма трагедия - има жертви: трима загинали и единадесет са в болницата в тежко състояние. Животът ви тук става все по-опасен!
- Така си е! Какво да се прави? Нали ти го каза, че всичко е Съдба? Искаш ли да отидем в новия стриптийз-бар? Нарича се "Мечтата на всеки мъж". Държи го Ленърд Такс. Помниш ли го? С две години по-малък е от нас. Разнасяше вестници с колелото си из нашия квартал.
- Готов съм да те следвам дори в клуба на гейовете - изхили се пиянски Марк и потривайки оплешивяващата си глава, стана и клатушкайки се, плясна с длан Гарет по дупето. - Там ще ми разкажеш за твоите девет години въздържание от нашето приятелство!
- Когато реша да обърна резбата, ти, Марк, ще си ми първото гадже! - отговори Гарет вече на тротоара, вдигайки ръка да спре такси.



15.

На следващата сутрин Гарет влезе в кабинета си, измъчван от тежък махмурлук - бая се почерпиха снощи с Марк! Дори смътно помни как се е прибрал у дома. Но иначе изкараха страхотно! Мацките от програмата на Ленърд бяха страхотни парчета - с една от тях си тръгна Марк. Сигурно е решил да си направи едно ергенско парти, преди да духне във виетнамската джунгла при своята Кралица на прасковите!
Наля си чаша вода, хвърли в устата си три таблетки аспирин, купен по пътя за работа, надигна чашата и телефонен звън пръсна главата му на хиляди болезнени парчета.
Без малко да се задави с последната глътка, той все пак вдигна слушалката.
- Добро утро, доктор Джоунс! - поздрави го един тъжен и уморен мъжки глас. - Казвам се Тадеуш Новачек. Преди четири месеца идвах при вас с дъщеря ми - имаше признаци на невроза от някаква ученическа история. Останах доволен от вашето внимание. Сега пак имам нужда от вашата помощ. Вчера пострада жена ми - в кома е. Страхувам се за психическото състояние на Присила, дъщеря ми.
- Тя къде е сега? - попита го Гарет.
- Ние сме заедно при майка й в болницата "Доктор
Теодор Гарднър".
- До двадесет минути ще дойда.
- О! Доктор Джоунс! Много ви благодаря! Точно за това щях да ви моля! Благодаря ви! Сам няма да се справя! - гласът на разтревожения мъж премина в хлипане.
- Спокойно, господин Новачек! Спокойно! Идвам веднага!
Гарет отвори лекарското си куфарче, провери съдържанието му и го затвори вече в движение, забравяйки за махмурлука, за главоболието и за днешния график на пациентите си.
На две крачки от вратата чу, че телефонът му звъни пак, но не се върна.
Пристигна в болницата по-рано, отколкото предполагаше - из града нямаше голямо движение на коли. Явно след вчерашните събития на стадиона хората се страхуваха за сигурността си.
Лесно намери стаята на Сара Новачек, простреляна хладнокръвно от грабител на банки.
Тихо влезе в реанимационната стая и завари цялото семейство Новачек - госпожата на леглото с излизаща от устата й дихателна тръба, прикачена към медицинската апаратура, мъжа й със зачервени очи и набола брада, надвесен над неподвижното тяло, и дъщерята Присила - бледа, тихо похъркваща в малкото фотьойлче до кревата на нещастната си майка.
- Здравейте, господине! - прошепна Гарет, доближавайки болничното легло.
- Доктор Джоунс! Съжалявам за Присила - той се обърна към момичето, - не вярвах, че успокоителното, което дадоха на дъщеря ми, въобще ще подейства, и то толкова бързо.
- Няма нищо. Нека малко да поспи - ще й е от голяма полза - без следа от съжаление за разкарването каза Гарет. - Обадете ми се пак, когато се събуди.
- Съжалявам още въднъж! - гузно се извини покрусеният мъж.
- Няма нищо! Довиждане, господин Новачек! - Гарет кимна с глава и излезе.
Още от централния портал на болницата забеляза до колата си Марк, нервно пристъпващ от крак на крак.
- Приятелю, какво се е случило? Защо си тук - и толкова разстроен?
- С Мери се случи голяма трагедия! - изстреля новината Марк едновременно с въпроса на Гарет. - През нощта почина синът й, а мъжът й се опитал да се обеси - сега е в болницата. Според Мери и той е на косъм от смъртта.
- О, Боже! Какво става? - зададе просташкия въпрос Гарет, опитвайки се да се пребори с вълнението от спомена за неговата любима Мери Ларсен - русокосата хубавелка, зарязала го така грозно преди девет години, а на глас каза - Сигурно искаш да заминеш при нея, така ли?
- Дай да седнем в колата ти и ще ти обясня какво искам. - предложи притесненият Марк.
Настаниха се на предната седалка с лице един към друг.
- Слушай ме внимателно, Гарет! - молбата на Марк прозвуча почти като заповед - Взимаме с теб онзи уред, с който се пробвахме да върнем живота на жената от реанимацията в последната ми нощ преди да замина за Виетнам и отиваме...
- Чакай-чакай, Марк! Ти не знаеш, че горкичката жена е починала два часа след нашия героичен експеримент! - избухна не на шега Гарет.
- Това няма никакво значение! - подхвана същия тон Марк - Кой ще докаже дали е починала по наша вина или просто смазаният й мозък е сдал багажа?
- Разбира се, че за теб вече няма никакво значение, но аз няма повече да участвам в никакви подобни експерименти, ако това си имал предвид!
- Що не ме изслушаш, а ... - тросна се ядосаният Марк и продължи вече спокойно и приятелски - Гарет! Починалият син на Мери бе твоето дете!
Гръмнат от шокиращата новина, Гарет рязко пребледня и се вцепени.
Изминаха няколко минути в тягостно мълчание. Не минути, а целият му живот, въображаемият живот на въображаемия му син се завъртяха с бясна скорост в мозъка на Гарет. Главоболието му се върна със силата на гадене и световъртеж. В началото той даже не чу и не видя приятеля си Марк, който, застанал до отворената предна врата го тупаше по рамото и предлагаше:
- Нека аз да карам, а?
Потегляйки от паркинга, Марк продължи безапелационно:
- Камерата вече съм я взел. В багажника на колата ти е. Така че директно заминаваме за Луизиана.
Ни реакция, ни коментар, ни лежаща стачка, ни въоръжен протест, ни революционен преврат с промяна на конституцията!

Следва...