Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pepelqshka13
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14019

Онлайн са:
Анонимни: 92
ХуЛитери: 2
Всичко: 94

Онлайн сега:
:: pepelqshka13
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаИстория за мъдростта на силните
раздел: Есета, пътеписи
автор: desiteneva

На Мама, която изтриваше облаците от
небето, за да пусне слънцето в душата ми...
"БОЖЕ ГОСПОДИ, НЯКОЙ В СВЕТА МЕ ОТКРИ
И В ЖИВОТА МИ НЕЩО СЕ СЛУЧИ...,
ЗАКЪСНЯЛАТА ТАЙНА РАЗТВАРЯ ВРАТИ,
А МОГЛО Е И ДА НЕ НАУЧА"
Т. Йотова

Това е една история, за тайната, за несигурността, за любовта и за новото начало. История, която звучи като приказка, но всъщност е една съвсем обикновена история - историята на едно осиновено момиченце...
Аз съм Деси. На 27 години съм. Родена съм на 3 март, 1978 г. (точно 100 години след Освобождението!). По професия съм Социален работник. Завърших Магистратура по Социални дейности в СУ „Св. Климент Охридски" - Специалност „Социална работа с деца и юноши". Или поне това съм аз от 04.09.1978 г. До тогава бях просто едно дадено за осиновяване дете, с името Веселина, без история, без минало и с неясно бъдеще.
От тогава до сега крача смело през живота, който моите осиновители са ми дали, за добро или лошо. Имам криле, тези, които са нужни на всяко едно пораснало дете, за да полети и да извоюва своето място, отредено му на тази земя, но съм дете, без корени, без спомени, познало тръпчивия вкус на неизвестността, отляво, в сърцето си.
Мисля си, вече съм голяма, зная какво искам, накъде вървя, къде искам да стигна... и това е добре. Така трябва да бъде. Но, знам ли всъщност, от къде идвам, от къде съм тръгнала и защо моят път е толкова различен от този на моите осиновители? Оглеждам се в очите им, но не намирам своето отражение. Вместо това виждам една Деси, която поразително много прилича на мен, но нещо я прави и толкова различна. В такива моменти се чудя коя точно искам да съм Деси - осиновена или Веселина - ничия...
Това е дълга история. Историята на всеки, който като мен си задава вероятно същите въпроси, които си задавам и аз, история на всеки, който изпитва същите чувства като моите, историята на тези, които търсят другите, за да открият себе си...
Това е една история, една приказка без начало и с неизвестен край... Най-трудната за писане история. История за мъдростта на силните.
Прелиствам бавно романа на живота си, но прескачам толкова страници... какво пише там? Защо не разбирам? Защо нямам отговори на толкова много въпрси? И защо е така трудно да се реша да разкажа какво чувствам, какво съм преживяла и с какво съм се преборила...
Но знам, не съм сама. Има толкова други хора като мен, които са вечно търсещи, вечно чакащи и несигурни, но останали с надеждата... а на какво всъщност се надявам? Какво искам да открия? Какво очаквам? И какво ще се случи с мен, ако стигна до своето начало, до корените, до извора... до огледалото на душата си?...
Трябваха ми повече от 10 години да разбера това. Нужни ми бяха много мигове, прекарани в самота и себесъзерцание, за да простя, за да приема, за да пожелая да извървя пътя... Но разбрах едно - нужно е първо да поемеш най-важният път, който после ще те отведе към всички останали - пътят към себе си.
Коя съм аз? Защо съм на този свят? Каква е моята мисия в този живот?
Може би просто трябва да ви разкажа за себе си.
.......................................................................................................................................................
Аз съм Деси, на 16 години съм. Не ме бива много по математика, но за това пък на литературата съм бог... странно, майка ми е машинен инженер, а баща ми механик... Че откъде тази обич към словото?
Ха-ха-ха, колко е брадясал татко ми на тази снимка, когато е бил моряк и какви хубави неща е писал на гърба й за майка ми, и се е подписал:
«С обич, твоето момче!, Лисабон, юли, 1977г.»
Юли ли? Странно, мислех, че татко е бил до мама тогава, нали през юли са ме създали, по свой образ и подобие, плод на тяхната любов... Мда, сигурно се е върнал специално за събитието.
Мамо, защо толкова късно съм се родила, вече сте били и двамата на по 32? Малко ми е неприятно това, че като порастна вие ще бъдете порядъчно възрастни и страдащи от всякакви старчески болежки?
Интересно, защо мама ми каза, че по мое време, когато съм се родила, не е било модерно да се правят снимки в родилния дом. Да, тогава защо братовчед ми, който е с 3 години по-голям от мен, има такава снимка? Ами то е ясно, нали се е родил в Габрово. Там явно модата е навлязла по-рано. Ама за какво питам и аз, то тогава фотоапаратите са били кът, тъй де, не всеки е имал подобна машинка за лично ползване.
Приятелите ме наричат «Смело сърце» и имат право... Така и не се намериха рамки, които да ме поберат, за да заприличам на останалите - вечно търсеща, вечно палава, любознателна. Защо винаги се чувствам неразбрана? И какво си шушукат онези две съседки, винаги, когато ме видят?....
-«Ти не си ничие дете, чуваш ли? Дори не знаеш кои са твоите родители. Ти уважаема идваш от улицата, не означаваш нищо. Колко си смешна и жалка, наивна си и глупава. Наистина ли вярваш, че имаш истинско семейство? Нямаш ни най-малка представа чия кръв тече във вените ти. Знаеш ли истинското си име? Не, ти дори и името си не знаеш...»
Боже, ама какво им става днес на тия хора? Какво ми се е развикала тази съседка. Е, вярно, няма ли за какво, толкова бели съм й правила и като се замисля, последната беше вчера..., но да ме обижда чак така и да ме нарича Деси - ничия, а не, ще и дам да се разбере с кой си има работа. Хей, та аз съм Деси - Смело сърце и такива неща не са ми по вкуса.
.......................................................................................................................................................
1994 г.
Беше май, хубав и слънчев ден, аз съм на 16, а пубертета ми напомня непоносимо всеки ден за себе си. Вече устремено запътила се към зрелостта, уверена, че най-после съм намерила себе си... точно в този ден разбрах смисъла на думата «превратност». За един миг живота ми се промени и повече никога нямаше да бъде същия. Тогава, повярвала, че съм поела напред, аз бавно осъзнах, че ще трябва да извървя най-дългия път в живота си, пътя към своите корени... В този момент аз - Десислава или каквото там беше името ми, осъзнах, че животът ми се е превърнал в търсене...
.......................................................................................................................................................
24.08.1996 г.
Цял живот съм те търсила «Мамо», за да мога да сложа своите две ръце в топлите ти длани. Бих искала да се огледам в какаовата наситеност на очите ти и там да се позная. Може би твоите очи са като моите хубави (всички харесват очите ми). Искам да зная как изглеждаш. Вътре в себе си зная, че си красива. Сигурно съвсем скоро ще заприличам на теб, когато си ме раждала. Тогава сме били заедно. Нас ни е свързвала пъпната връв на началото - моето начало. Когато си ме раждала, много ли те болеше, та не можа да устоиш на болката? Какви ли чувства си изпитвала? Пророни ли поне една сълза, когато си тръгваше от мен и знаеше ли, че е завинаги? Дали помниш още дъщеря си «мамо»? Обичаш ли ме? Аз по всичко приличам на теб, зная това. Ето, днес живея чрез теб и ти благодаря за даденото ми от теб начало. И, ако този живот не ни събере никога, знай, че ти винаги ще си с мен, близо до мен, вътре в мен, защото аз те нося в сърцето си! Ти си била първата, която не съм запомнила, но последната, която ще забравя - теб «Мамо»!
.......................................................................................................................................................
04.09.1997 г.
Здравей Веселина!
Твоята приятелка, това съм аз - не ме ли позна? А и как би могла - сега съм толкова различна. Нищо, че «Ти», това съм «Аз», а «Аз» е част от «Ти».
Здравей ти казвам! Вчера станах на 19 г. и половина. А днес празнувам. На този ден преди 19 г. си получих новото име - Десислава, ех, как ми отива. Харесва ми. Сигурно се чудиш, как така Десислава може да е толкова истинска. Хей мила, може и още как. Аз имам родители. Аз притежавам целия свят, защото мама ме е научила да му се радвам и да го опозная, за да не ми се струва чужд и голям. Хей, за теб никога никой не е мечтал и не е тъгувал. Пели ли са ти някога песнички, докато са ти мерели температурата през нощта и целували ли са те за лека нощ? На теб кой ти е рисувал мечета, зайчета и цветя и кой те е носил на конче?
Хей, Веселина, ти си и ще останеш завинаги част от мен, но само това и, моля те, не искай нищо повече. Няма какво да ти дам. Всъщност, ти коя ли си и защо ли ти пиша всичко това?
.......................................................................................................................................................
04.09. 1998 г.
«От човешката любов ли се родих?
Или от грях? Или от чужда сила?
Греха отричам в песен или стих,
Любов по мъничко на всички съм дарила!»
.......................................................................................................................................................
Февруари, 2005 г.
Днес е студено, аз умирам от студ, а в такива дни, когато е събота, аз прекарвам времето си в размисли над себе си и над живота си. Вече знам, хубаво нещо са равносметките. И сега, стоя и си мисля как да обясня на един приятел какво чувствам, така, че да ме разбере и да проумее защо всъщност, всички ние осиновените сме се втурнали да издирваме произхода си.
„Скъпи приятелю,
В отговор на твоя въпрос ти пиша тези няколко реда и се надявам, че ще успея да внеса яснота, относно темата за осиновяването.
Въпроса не е в количеството любов, която децата получават, а в качеството. А за да се постигне високо качество на родителската любов, човеците, създали децата си, трябва да са отговорни, отворени, търсещи. А децата са голяма отговорност и изоставяйки ги, те ги лишават от корените им, от тяхната принадлежност и идентичност, обричайки ги на вечно търсене и несигурност... Накъде си тръгнал, щом не знаеш от къде идваш? Кой си ти и защо си тук на тази Земя? Каква е твоята мисия, същност, принадлежност? Чии черти носиш? Въпросите са много, а отговорът е там някъде, в нищото.
Но, за да се чувстваш спокоен и уверен трябва да намериш смисъла, да разбереш всичко, колкото и болка да носи това със себе си. Нужно е и да знаеш, че не си сам, че това, което изпитваш е нормално, че твоите страхове не са само твои, но и на всички
други, които са като теб... И да осъзнаеш, че не си белязан, а благословен. Благословен да се бориш за своето място, не заради обстоятелствата, около раждането ти, а въпреки тях. Това е мъдростта на силните, нашата мъдрост, до която сме достигнали, без да знаем защо, как, кога и за какво. Това е, а другото няма значение.
За това апелирам: Мили родители - осиновители, облечете празното и голо пространство в душите на децата, за да им е топло, когато в сърцето е мръкнало. И вие майки и татковци на осиновени деца, по-често изтривайте облаците от небето, за да пуснете слънцето в душата им, както правеше и все още прави моята майчица."

„Уважаема, Деси!
Струва ми се, че би било по-добре такива деца, юноши, девойки, личности, които не познават генетичните си родители да бъдат приобщени към всички останали, да бъдат обградени със същите взаимоотношения, с каквито са обградени всички останали. Определено считам, че това е по-верният подход, отколкото обозначаването
им, че, видите ли, Той,или Тя, е осиновен/а. Нужен ни е малко повече студен, чист, практичен разум, който да покаже на мъничкото детенце, скрило се във всеки от нас, че няма нужда да се вълнува от тези неща, че те са част от миналото, а "миналото е кофа с пепел", и че не е вярно, че ако не знаеш откъде си тръгнал няма да знаеш накъде да отидеш и т.н. Не ни е нужно (в случая) разграничаване, търсене на различията... Нужно ни е да потърсим общото помежду ни и на негова основа да градим бъдещите си планове, отношения, животи т.н.
Емоционално ти, Деси, винаги ще бъдеш силна и права! Ти винаги ще раздразваш у нас не съвсем осъзната болка, дължаща се вероятно на недостатъчното количество любов, което сме получили през своето детство (защото са много малко тези, които ще кажат, че им е била достатъчна любовта на родителите)! Емоционално - да! Но в сферата на рационалното проблема почти не съществува и даже е несъществен. Та колко много деца са осакатени и лишени от любов, и колко от тях умират всяка минута от глад, насилие, болести, вродени аномали и т.н., а ние си бършем сълзите и сополите, че не знаем кой ни е подарил живота. И какво? От рационална гледна точка е по-важно какво ще правим по-нататък с даденостите, с които разполагаме. Ние живеем с бъдещето си всъщност - с нашите представи за възможното (ни) бъдеще, а не с миналото. Който живее с миналото си губи времето... В този смисъл, животът ни зависи пряко много повече от възможното и желано бъдеще, отколкото от каквото и да е там тъмно минало...
Нека всички сме заедно напред, а откъде идваме е подробност!
.......................................................................................................................................................
В заключение мога да кажа само едно, през всичките тези 10 години, откакто разбрах, че съм осиновена аз преживях много неща. Душа и разум се бореха, за да приемат онова, през което преминавах и за да намерят смъсъла на всичко това, което ми се случваше през трудния и дълъг процес на моето израстване, а може би и „помъдряване". Защото се изисква не само много смелост, но и много мъдрост, за да осъзнаеш това, което си и въпреки това да се бориш в живота си, отстоявайки своето право и да желаеш да направиш всичко, което е по силите ти, за да сбъднеш мечтата си и да помогнеш и на други като теб да кажат „ДА" на приключението да си осиновен.
Колко много всъщност съм научила през тези 10 години. Научих се да приемам осиновяването като най-естествено желание за семейство и пълноценен дом изпълнен с обич, радост и весел детски смях, дом, в който живеят щастливи "родители" и щастливи деца. Разбрах, че когато осиновиш дете това означава, че си направил най-благородната постъпка в живота си, защото твоето дете е единствено сред милионите, милиарди деца, които живеят на тази планета. То е изпратено, за да донесе радост в живота ти и да запълни със смеха си голямата празнина, която си изпитвал преди да се появи.
И разбрах, че най-трудно се пише по тази тема, то е като да ровиш с пръчка в пепелта, за да намериш малко скрито съкровище, лъч надежда, която да ти даде сили да продължиш историята - Историята за мъдростта на силните.

15.03.2005 г.


Публикувано от BlackCat на 20.03.2005 @ 14:12:21 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   desiteneva

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

02.10.2022 год. / 07:11:11 часа

добави твой текст
"История за мъдростта на силните" | Вход | 3 коментара (6 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: История за мъдростта на силните
от simon на 20.03.2005 @ 14:28:06
(Профил | Изпрати бележка)
поздравявям те за смелостта....
продължавай напред!!
светът има нужда от хора като теб.
Не мога да дам оценка на това, което си написала..
то е просто безценно....

симон


Re: История за мъдростта на силните
от Ray (bdoych@abv.bg) на 20.03.2005 @ 14:29:55
(Профил | Изпрати бележка)
трудно се пише, а и трудно се чете; мъдрост и сила вървят ръка за ръка и тук


Re: История за мъдростта на силните
от butterfly (butterfly13@mail.bg) на 20.03.2005 @ 17:04:36
(Профил | Изпрати бележка)
Кураж мила!
Ти наистина си силна и мъдра, щом си успяла
да разбереш кои са важните и истинските неща в живота.
Поздрави!