23.11.04
Днес... беше странен ден. Телефонът извъня. Не би било забележително, ако някой го бе вдигнал. Проблемът е точно в това, че телефонът звънеше няколко пъти, но нямаше никой, който да го чуе, освен мен. Аз го чух. Дори го слушах.
Той също звъня с характер. Първият път беше самоуверен, спокоен, суров. Но след като 2 мин. бе спокоен и суров и никой не му отговори, стана настоятелен. Изискващ. А след като възмущението му от безразличността и пискливо-изискващият му тон също не получиха отговор, стана тревожен. Изгуби самоувереността си и леко заскимтя. После се вразуми и млъкна.
След 30 мин. това се повтори.
След още 30 пак.
А след час входната врата се отвори, предхождана от бързи, неясни и леко тежки негови стъпки. След старателна инспекция на къщата, той най-сетне проумя, че нея я няма, че нямаше правото да си въобразява, че тя трябва да е там, докато той самоуверено набира домашния си номер. Проумя, че нямаше причина да набира домашния си номер самоуверено...
И телефонът извъня.
"Здравей, няма да се прибера тази нощ."
"Добре, приятно изкарване."
Тлелефонната слушалка падна точно на мястото си. Както и неговите думи. Удивително приличащи на онези, които винаги досега й бе казвал. С разликата, че тези не ги бе помислил. Просто не искаше да я тревожи. А и знаеше, че ако сега я бе помолил да се прибере, нещата пак щяха да останат същите.
А той искаше промяна.
Тази нощ той остана сам и това не му тежеше. Осъзна, че много повече би му тежало нечие безлично присъствие. Не му бяха нужни вече красивите тела и лица, на които дори можеше и да не се усмихва, но го правеше от любезност. Остана самотен в самотната си нощ и почти разбра защо понякога в апартаментът идва някои "никой". Но вече не го беше страх да си признае, че няма нужда от тях, а от нея.
Тази вечер, когото скимтенето на телефона остана нечуто, той разбра, че не набира домашния си номер, защото не иска да се прибере, а защото иска тя да знае, че може да живее и без нея. Но също така разбра, че това не е истина и именно поради тази причина и двамата непрекъснато имаха нужда са се убеждават в една неистина, което всъщност представляваха телефонните обаждания. А той беше готов. Решен на промяна. Готов да чувства.
Но тя... Тя беше истинска жена, следователно бе и по-горда от истинския мъж. Сега той трябваше да я спечели, да я заслужи... Да я убеди да се откаже от това, което е и винаги е била, както той се бе осмелил да направи преди няколко удара на сърцето. Да я убеди, че техният живот има смисъл само като техен. Но това тя вече знаеше. Знаеше го и той през всички тези години. А сега трябваше да го признае пред себе си. Пред нея. Да я убеди доброволно да престъпи принципите си и върху развалините на два свята да започнат да градят техният. Съзнателно...
Нима бе толкова трудно? Та той я желае, обича, усеща... Оставаше само да й го покаже...
А може би трябваше да поговорят, като всяка друга двойка... Да, той беше готов да говори, но... тя не беше готова да слуша.Но той бе решен на промяна и щеше да я получи, някак. Трябваше да обмисли начините, действията и т.н. Може би това щеше да направи на вечеря, сам...? Не, с мен! Да не забравяме, че и аз все още имам място на масата им, е, ако трябва да бъдем точни между стената и стария гардероб, но все пак духовно ще му помагам с промяната...