автор: Donsky

Пред аерогарата ни чака микробусче. Напъхваме ме се и групата великодушно ми предоставя мястото до шофьора за да си щракам на воля с наскоро придобитото цифрово апаратче. Първия кадър е странна сграда, на която явно са забравили да построят фасадата. (Виж ТУК)
Споделям наблюдението си, а многознайкото Валери ме информира, че това било обществен паркинг. И наистина, прави впечатление, че в Цюрих няма паркирани коли по улиците. Ясно защо, ако имат поне още три такива паркинга.
Завалява дъжд и шофьорът включва чистачките. Те са от някакъв интелигентен вид и регулират скоростта си спрямо интензивността на дъжда. Това е началното ми впечатление, което скоро се оказва дълбоко погрешно. Съмненията започват още при първия обект, който решавам да снимам - една кокетна къщичка. Преценявам ритъма на чистачката и докато тя е в долно положение, снимам. Резултата е къщичка с чистачка или по-скоро чистачка с къщичка. Отдавам резултата на лоша преценка на ритъма на движение, харесвам си един екзотичен моторист и пак снимам... Чистачка. Е, стига де! При следващата снимка специално дебна чистачката да е по средата на кадъра, с надеждата, че докато сработи механизма, тя ще се омете от там. Напразни надежди - чистачката не завършва движението си до край, притрепва и се връща обратно, като естествено отново изпълва кадъра. Започвам да подозирам умисъл. Поглеждам към шофьора, но той си гледа пътя и изобщо не ми обръща внимание.
Дъждът е отслабнал и чистачката като че ли се е успокоила в крайно положение. Измамна кротост. Доказва го още на следващия кадър. Вглеждам се в нея. Леко извита, напомня лукава и малко неприлична усмивка. Не долавям явна насмешка - все пак тя си го има западняшкото възпитание, но очевидно е решила да се позабавлява за моя сметка. Спрели сме на светофар, точно срещу едно шарено безистенче, достойно да бъде увековечено "на кадро". Небрежно повдигам апарата, демонстрирайки пълна незаинтересованост към обекта и уж случайно натискам спусъка. Чистачката се сурва и от много бързане, направо се размазва през кадъра. Отзад се чува бурен смях. Оказва се, че колегите отдавна следят борбата ми едва сдържайки кикота си. Струва ми се, че поведението им и абсолютно неуместно и им го казвам. Вместо да си вземат бележка, те продължават с плоски коментари, на които даже и шофьорът, незнайно защо, се подхилква. Не, аз наистина не мога да разбера, те на чия страна са - на моя, или на чистачката?
Всъщност, какво толкова се вживявам? Що не си снимам, без да ме е еня за нея, както и за ония веселяци отзад. Все някоя снимка ще стане.
Въоръжен с философска търпимост и изхождайки от гледната точка на вечността, оставям се на вълните на Всемира и снимам... На кадъра няма чистачка! Няма и нищо друго, освен предно стъкло с капки дъжд и сиво небе. Във философското си примирение не съм си избрал обект, но все пак има напредък. Фиксирам душевното си състояние и снимам една къщичка. Стана! Явно съм успял да вляза в резонанс с тънките трепети на душевността на това устройство, обречено цял живот да бърше напред-назад някакво си стъкло. Вече чувствам симпатия към бедната чистачка. Ако пътуването ни продължи по-дълго, това може и да прерасне в нещо по-сериозно.
Явно усещането ни е взаимно, защото чистачката вече всячески се старае да си върши работата без да ми пречи и аз вече мога да си снимам на воля. Отзад засрамено мълчат.
Излизаме от Цюрих и тръгваме по едно като че ли току-що асфалтирано пътче. Това впечатление за току-що направено, в Швейцария лъха и от 200 годишните катедрали. Тревата им в същия стил е като току-що боядисана. В края на януари. (Виж и ТУК)
Аз си щракам, а отзад върви съпоставителна дискусия на тема швейцарски крави и швейцарки. Общото първо впечатление е, че швейцарките не мязат толкова на крави, колкото се твърди в известния виц. Шофьорът се прави, че разбира и се хили глупаво. Иван Зидаров поглежда, как се въртя безметежно на седалката и ме подсеща:
- Тони, тури колана да нямаш проблеми.
- Е, па шестдесет франка и немаш проблема. Може и четиредесет евро. - това го казва шофьорът. Май не само се е правил, че ни разбира. Оказва се комшия - из Београда. Живее си в Цюрих от 5 години, а от време на време се прибира да понахрани семейството.
Та, като стана дума за швейцарските крави - ама много се пазят тези хора от тях. Пътят явно минава през краварски район и такива стени са опнати покрай него, като че ли не крави, а динозаври населяват околността (виж ТУК).
Пътят ни до градчето Цуг е не повече от 20 километра, така че, пристигаме още преди обед. Рано е за хотела и с багажа си се стоварваме във фирмата домакин. Посрещат ни радушно и веднага започваме разговори на тема опаковки, фолиа и други сърцераздирателни теми. Колкото и да е интригуващо преживяването, скоро идва време за обед. Тръгваме под един мърляв дъжд, за чието описание българския език не ми стига. Руснаците му викат на такъв дъжд "моросящий". Бодър кучешки лай на два гласа, малко разведрява обстановката. От една кола тип "баничарка", на която пише, макар и с правописна грешка "Доберман" се дерат две кученца порода "джобен вълкодав". С огромни прилепски уши и свирепо изражение, те явно са готови до смърт да защитават баничките на собственика си. Не издържам на изкушението и вадя апарата. Палетата тутакси млъкват и заемат подходящи пози. (Виж ТУК) Снимам ги и тръгвам да догоня групата, изпратен от възобновилия се лай.
Поизостанал съм и ускорявам крачка. Колегите вече са пресекли улицата на пешеходната пътека и аз спирам на ръба на тротоара, с намерение да изчакам дупка и да се шмугна в доста рехавото движение. Пардон, още не съм се адаптирал. Тук така не се прави. Колите от двете страни забиват спирачки, движението спира и пред мен се отваря пътека, като Червено море пред Мойсей. Няма светофар, само някаква мижава зебричка на платното, но тука е така. Пешеходец, и в два часа посреднощ, чака да му светне зелено, ако ще на пет километра да няма кьорава кола, но на пешеходна пътека е цар. И не само там. Веднъж, по стар български обичай ми се случи да стъпя на платното с идеята да прецапам набързо напряко, лавирайки между колите. След като спрях цялото движение при този опит, просто се отказах да го повтарям. Тук, за да скочиш на платното по този начин, трябва да имаш основателна причина и хората ти я признават и те пускат.
Много е интересно да видиш такъв тип отношения между шофьори и пешеходци и тогава съвсем по друг начин приемаш родната дивотия. Не съм национал-нихилист, но то просто няма с каква друга дума да се нарече. Софиянците пешеходци щъкат като хлебарки по улиците както и където им хрумне, а там където са си в пълното право, кибичат по половин час, докато някой шофьор не благоволи с жест на царско великодушие да ги пропусне да се възползват от предимството си. Нормално. Като си свикнал да си непрекъснато в нарушение, естествено, че не си знаеш и правата. А те хич не са малко - правата на пешеходците. Аз съм сигурен, правил съм си анкети, че около 90% от шофьорите не знаят на какво му се вика пешеходна пътека. Почват се разни вариации от близкото минало за зебри, знаци, мигащи и крачещи светлини, а това, че пешеходна пътека е и всяко продължение на тротоарите на кръстовище, просто не се знае. Ако, някой го сърби да спори, нека отвори Закона за движение... и да си припомни чл. 119.
Практическо приложение на предимството на пешеходец по тези, определени от закона исконни негови територии, просто не може да се види по нашите земи. По някои други се вижда. Бях очевидец на сценка на Шан'з Елизе, когато едно зяпащо в небето негърче си пресичаше безметежно пресечка, в която беше започнало да завива едно лъскаво возило. Шофьора спря за да не сгази безметежника и съгласно нашите родни традиции, трябваше да слезе и да забие два шамара на неуспелия самоубиец. Нищо подобно. Точно обратно - негърчето се подпря на капака, вирна пръст нагоре и започна да изнася реч, че то се било движело на собствена, сиреч пешеходна територия и ако някой иска да пресече тази територия, бутайки, дърпайки или управлявайки превозно средство, той трябва да бъде така любезен да предостави дължимото предимство на свободно придвижващите се там индивиди.
Така поне преведе преводачката, заливайки се от смях.
Като си помисля какъв смях ще падне, ако това се случи някъде по Витошка... Лелей!
Май ме увлече темата, та се отклоних от пътеписа. Връщам се в маршрута, ама в следващия брой.
To be continued…