автор: railleuse

Тази многоликост, тази безформеност,
която все се изплъзва, изтича, изчезва...
Ту тук, ту там, а взреш ли се - никъде, никога
Зад лявото ми слепоочие
Смъртта нежно въздиша
Въздишките по отминали Светове...
Понякога усещам - рояците атоми
се обгръщат, съвокупляват
и се ражда Светът,
и е
Резултат на взривеното минало,
на безпаметна болка
от милиардите загуби на другите,
неродените Светове

Смъртта звучно и нежно се смее...
Смях ли е или ридание...