автор: batteria

В този хотел - див и усамотен,
на който сваляме щорите,
защото отвън всичко се вижда
и прилягаме припряно един в друг.
Където запъхтяно ми взимаш
вино,
и чаша,
заключваш вратата отвън,
за да не ме отвлекат.
В хотела, където броим номерата на стаите,
които опират в кожата,
и ни става ту широко, ту тясно,
ту високо,
а доста често директно се приземяваме,
но момичето от рецепцията продължава да е вежливо...
Където се събират пръстите ни,
преплитат се в мижавото осветление на лампата
и не мога да се отделя от теб,
така ми се иска да свърши светът
и да няма вече сътворение...
Точно оттук
искам да ни отнесе вятърът,
а после да дойдат облаците,
след тях дъждовете,
да бъде толкова апокалиптично истинско,
че стиснала пулс между клепачите
да не искам да видя чудото
и да ми е все тая за гълъба,
за маслината,
за изкачването...
За всички метафори на света,
за предишните, а и за следващите,
за онези, дето са се приземили случайно на нашия прозорец
и надникват нахално над нашия срам....
Тук, знаеш ли,
Плат би измислила друг похлупак вместо стъкло,
а Секстън не би се любила боса...