автор: Eshach

Плажна утеха за моето въображение си ти, Т.!

И като вече стана дума за плаж, неизбежно се сещам за песъчинките и бързам да задоволя любопитството ти, защото то за разлика от сахарския пясък в стъклената колба на пясъчния часовник, който отмерва колко е отминало и колко е останало от живота ни и от всичко останало, няма тенденцията да намалява с времето, а напротив, расте.
Не ме питай как растът такива неща като любопитството, не знам, знам само, че колкото по-малко се хранят, толкова повече растът. Темата не е изчерпена, но не е и изчерпана, което ме кара да мисля за времето, в което ще страдам от това, че съм я зарязал. Нейсе.

Все пак става въпрос за песъчинките - същите онези песъчинки между дребните пръстчета на твойте крачета, които на всяка крачка скриват от погледа на неподготвения наблюдател фрапантния лак на ноктите ти, и които през милионите години път в Космическата бездна са се утаявали върху повръхността на нашата родна планета, която в началото е била също песъчинка, но с течение на времето се е събрала от скука и поради непослушание според едни, а според други заради сър Нютон и хер Айнщайн с някаква друга, също толкова шантава песъчинка, и така двете са поставили ядрото на света, който обитаваме, и са започнали да събират около себе си все нови и нови свои посестрими, без да ги питат дали са песъчинки от звезди или черни дупки, от съкровища или нощви за хляб, от диаманти в царски корони или кремъци от диканя, биволски рогове или оглозгани кости от гергьовденски ярета…

Така са минали милиони години, и в един прекрасен момент след следобедната си дрямка Бог видял, че това е хубаво, и за да докаже, че нищо на този свят не може да стане без Божествената му воля, го благословил. И ако до този момент някои песъчинки все пак се въздържали да се втурнат една към друга, сега вече колебанията им отпаднали, те започнали да викат "такава е Божията воля!", да се сливат една с друга или просто да се присламчват една към друга, и така възникнало това, което пъдарите на бостани нощем наблюдават в небето и му викат най-често звезди. Но колкото и да се взират във Всемира, те едва ли се досещат, че песъчинките продължават да падат на планетата ни, което доказват и плажовете, които ти така лекомислено газиш и галиш, по които така лекомислено се въргаляш, без да подозираш, че това са миниатюрни частици светлина и скръб, ласки на някакви звездни същества, жестокости и изронени от скърцане зъби на галактически чудовища, пръснали се от обич сърца и устни, изсъхнали в напразно очакване на животворната целувка…

Всички тези букви, които виждаш сега пред себе си, са също такива песъчинки, дошли кой знае през какви космически бездни, за да напълня с тях този файл, да напълня шепите ти с тях с надеждата да ги пръснеш по плажа утре сутринта, и така всички песъчинки да станат част от моето послание към теб, защото всъщност искам да ти кажа всичко онова, което те знаят и което аз никога няма да науча, и да дойде ден, в който да си стоим ние двамата на някакъв бряг или връх, и да слушаме лекия шепот на песъчинките, които плавно падат върху нашата планета от Космоса, и да усещаме как тя става все по-голяма и по-голяма, също като сърцата ни, които ги броят.

П.С. Безпокоиш се, че и твоя приятелка може да чете писмата ми. По-добре е да не го прави. Ако все пак го прави, след следващото ще разбере, че това не е хубаво.