автор: iron

Самотата е особена емоция. Градивна, разрушителна, изтощителна, интелектуална. Като всяка силна емоция, можеш да я използваш, ако пожелаеш, можеш да я оставиш тя сама да се развие и да поеме в някаква посока. Можеш да й се противопоставиш. Може да успееш да вземеш силата й, само че това е доста трудно упражнение.
Аз пък искам да изразя емоции. Емоциите ми се струват по-смислено нещо за разказване, отколкото мислите. Идеите. Идеите са интересен феномен, но пък са някак по-неуловими. Идеите идват и си отиват, огледало са на случките и емоциите, но не само. Те говорят и за хората, от които сме търсили съвет, утеха, съпричастност на удоволствието. За книгите и чуждите идеи, които сме попивали и приемали за свои.
Емоциите са друго нещо. Една хубава депресийка, съчетана с (почти) нервна криза си е нещо безценно като опит. Както и един добре сложен във времето флирт. Остава ти вкуса на алкохол и някакви, вече безсмислени от позицията на изминалото време, мисли. И усещането. Лежиш си вечер в леглото, и вместо да броиш овце, се опитваш да го възстановиш. Ако успяваш, дори отчасти, ти завиждам.
Гледаш един прекрасен пролетен ден - от тези, дето са съвсем в началото, които са само обещание - и тялото ти е някак леко, ефирно, няма го. А следващият ден те блъсва с последен сняг. Той обаче не е обещание, той е последно напомняне за мястото, на което живееш, за географската ширина, за месеца, за ангажиментите, които вчера безотговорно си пропуснал, за мъжа, който всяка вечер те чака вкъщи, със старите пантофи и думи, за студения вход на блока, в който живееш.

* * *
Тази вечер тя не се прибра вкъщи веднага. Как се чувстваше? Ами, не мога да описвам чувства. Със сигурност сте го преживявали - да видим дали ще успея да ви накарам да го възстановите.

Един от онези следобеди, в които лятото вече си отива. Тя е с лятна рокля, малко поизбеляла, с една малка дупчица под лявата мишница, която откри вчера, но я домързя да зашие. И по този повод днес цял ден мисли за нея и се чуди дали още някой я е забелязал. Умишлено в автобуса вдигаше другата си ръка за да се хване (като не пропусна небрежно да погледне дали пък и там не се е появила такава). През чантата си беше преметнала жилетка, и тя цял ден се опитваше да се изплъзне (интересно, къде ли щеше да отиде). Седна в едно кафене в градинката от другата страна на улицата. В момента, в който излезе от слънчевото петно на тротоара, и прекоси границата със сянката, жилетката най-сетне беше свалена от чантата и прехвърлена през раменете й.
Кафенето не беше уютно. Няколко маси, разхвърляни под дърветата, понякога могат да бъдат много уютни и пленителни. Не и в тоя случай. Нямаше сервитьор. Тя отиде до бара и изчака, докато момчето зад бара спря да разговаря с (най-вероятно) приятелката си. Към 5 минути. Тя проследи разговора, целувката, и отдалечаващата се приятелка - симпатично нехарактерно момиче, най-вероятно ученичка. Момчето зад бара имаше нагъл вид и арогантно поведение към нея. Тези неща винаги я караха да се чувства стара и грозна, и безпомощна. Взе си бирата, поиска и чаша (поне така да събуди женското си самочувствие), и това допълнително предизвика отегчителни погледи от страна на момчето зад бара. Плати и взе цялото ресто. Със сигурност той се мръщеше зад гърба й. Тя седна на една по-отдалечена маса с профил към него. За всеки случай, да й е под око. Опита се да чете от книжката, която сутрин си слагаше в чантата точно с тази цел - да седне на някоя пейка и да си чете с удоволствие. И както при всеки подобен случай, прочете няколко пъти един и същи параграф, нищо не разбра, понеже мисълта и погледът й непрекъснато бягаха насам-натам, и сложи книгата на масата. Звънна на един приятел, който не беше виждала доста отдавна. Дали не иска да се видят? Сега? Не, на работа е, после има среща с няколко приятели. Щели да ходят в някоя бирария. Ако искала можела да дойде с тях, ако няма какво да прави, той много щял да се зарадва… Тя попита за мястото на срещата, и обеща че ще направи всичко възможно да дойде, макар че в момента имала малко свободно време, но за вечерта не била сигурна.
Разбира се, че ще се зарадва. Той беше много мил човек, живяха заедно за един кратък период. Всичко обаче приключи много бързо, по нейна инициатива.
Тя всъщност нямаше никакви планове за вечерта. И изобщо нямаше планове. Преполови бирата си. Огледа се наоколо - дали на някоя маса не седи симпатичен самотен младеж, с когото да размени дълги, пълни с очакване погледи? Не. Не и в това кафене. На две от съседните маси седяха няколко млади майки с колички и едва щрапащи дребосъци, които вдигаха доста шум (тя едва сега забеляза това). На крайната маса до тротоара доста възрастен мъж четеше вестник. Встрани от кафенето имаше няколко пейки - там седяха ученици и също пиеха бира. Около тях се белееха фасовете на поне кутия цигари. Тя се припомни, че откакто е седнала не си е палила цигара. Извади една, запали и вдиша дълбоко.

* * *
С две думи усещането беше за обещание, което са ти дали, но след това не са изпълнили. В началото на лятото слънцето я беше подлъгало да започне да фантазира, да очаква най-чудесни неща да започнат да й се случват. Дните обаче си вървяха по същия начин, лятото се изтъркулваше незабелязано и уверено, и нищо специално не се беше случило. Поне не на нея.
Не беше нещастна. Беше тъжна и уморена.

* * *
Трудно е да правиш каквото си поискаш. Едно от най-трудните неща. Да правиш каквото си поискаш, и да изпитваш удоволствие от това.
Всъщност, може би не е чак толкова трудно, но имаше някакъв трик, който тя не владееше. Стана от масата, допи последната глътка - малко прибързано, на крак, дори и стана малко неприятно, защото последната глътка всъщност се оказаха три солидни глътки - и тръгна към тротоара, с подчертано бавна походка, положителен отговор на въпроса разхожда ли се.
Този следобед беше влизала в три големи магазина и една книжарница, беше пила кафе в едно любимо заведение, беше се разхождала по улиците и току-що беше изпила една бира. Денят щеше да си отиде скоро, а тя все още не знаеше дали го е прекарала добре. Сутринта беше решила да посвети следобеда на себе си, да прави неща, които обича, и които напоследък все по-рядко прави. Но това май не я изпълни с позитивните емоции, както беше по план в главата й.
Мисълта да се качи на автобуса и да се прибере вкъщи я изкушаваше. Но това щеше да е бягство.
Обичаше да бъде сама. Или поне така си мислеше. И в моменти като този болезнено осъзнаваше, че е щяло да бъде много по-пълноценно прекарано време, ако докато ходеше насам-натам си беше бъбрила с някого.

* * *
Самотата е особена емоция. Градивна, разрушителна, изтощителна, интелектуална. Като всяка силна емоция, можеш да я използваш, ако пожелаеш, можеш да я оставиш тя сама да се развие и да поеме в някаква посока. Можеш да й се противопоставиш. Може да успееш да вземеш силата й, само че това е доста трудно упражнение.

* * *
Тя продължи по тротоара. Не мислеше за нищо. Усещаше едно тъпо чувство за изгубен ден, което преминаваше в самосъжаление. Това състояние беше най-опасно. Можеше да я доведе до безумно глобални изводи за мястото й в този свят, всички от които бяха подходящо ранжирани така, че да подхранват чувството й за вина. Но пък точно това състояние криеше някаква магия. Когато то преминеше (а това можеше да продължи с дни), тя се чувстваше значително по-добре, някак обновена и се усмихваше по-често и по-искрено.
Това състояние обаче я преследваше цялото лято, и тя редовно търсеше утеха в него - по-редовно, отколкото преди лятото, дори май понякога се изкушаваше да го предизвиква. Беше й удобно да се остави на състоянието - макар че й беше толкова познато, че сякаш започваше да отслабва въздействието си.

* * *
Какво става след това? Нашата героиня е нормално привлекателна, нормално интелигентна млада жена - от тези, дето се срещат в изобилие по улиците. Има някакви мечти, които все повече започват да й се изплъзват. Ситуацията е доста стандартна - тя може да срещне също такъв нормално привлекателен и нормално интелигентен млад мъж и да реши, че се е влюбила. Той може да я заговори в следващия бар, в който влезе, отчаяно търсеща нещо. Може да седне до нея на седалката в автобуса. Може да се окаже съседът й, с който влиза в асансьора, и неочаквано решава, че той всъщност е много привлекателен - защо ли не го е забелязвала преди? А може и да не се срещнат, тя да се прибере вкъщи, както всяка вечер - може би малко по-късно, малко по-пияна от нормалното - и на сутринта да се събуди преодоляла състоянието.
Тук обаче пишех за емоциите, така че не е важно какво става след това.