автор: kolebin

Замисля ли се за германците и изпадам в дълбоко униние. Ако германец ти разказва смешка е катастрофа - не знаеш кога да се смееш, нито защо.
Обратното също е верно. Войникът в кръвта му изисква уставни наздравици: "Про-озит!" - викат всички в един глас (сиреч, наздраве); лактите са вдигнати високо; оглеждаш всички от масата с отсечени кимвания - и едва след целия цирк отпиваш. Внимание! След отпиването всичко се повтаря в обратен ред. Голяма идиотщина!
Тъй че, ако искам да кажа нещо за същността на германеца - принуден съм да хлътна поне мъничко в техниката. Ето ни в Дюселдорф, във фабрика за преси. Страхопочитателно обикаляхме детайл - ако може да се нарече тъй чудовището дълго седемдесет и пет метра. Водач на преса, с шлифован по цялата дължина ръб. При шлифоването се мери в хилядни от милиметъра (а трябва и да знаеш как да го измериш!). Та искам да кажа, че в туй детайлче бе събран опит над сто и осемдесет години (фабриката бе създадена през 1819-та. Да сравнявам ли с опита ни като държава?). Работил съм с германци. Не бързат - бавно, методично и дисциплинирано, същи мравки - те си вършат работата. Тук за пръв път ще направя сравнение. За костенурката, която по-бързо стига до целта си от заека. Зайчето припка, припка, па поспре да прегледа пресата и да дремне в някой ъгъл. Или ще се отбие да се види с приятели. Или..., или... Позната картинка!

За дисциплинираната костенурка...

Не че не съм патил от дисциплинираната костенурка, в образа на секретарка. Пишеше отчета ми за специализация (поне тринайсет пъти съм бил в Института им, ЦИС - Хале), а аз подскачах наоколо - бързах да хвана самолета. Точно по обед тя спря да пише и пое към столовата им. Оставаше да допише един ред, но той остана за два часа по-късно. Поради което взех самолет два дни по-късно. Мой приятел, хер доктор Бошнаков, също работеше в ЦИС - Хале. Блестящ инженер, той бе в постоянно противоречие - и сблъсък - със заобикалящата го среда. Когато захванеше нещо, сърце не му даваше да спре, ей-така, насред пътя. Е, да, ама там ще спреш - точно в дванайсет, или точно в пет! Ходих с него до работилницата. На старинен струг, който с чугунените си финтифлюшки бе за музей, работеха някакъв детайл за хер доктора. "Че тая антика работи ли?" - учудих се аз. "Прецизен е като часовник." - беше отговорът. Научих, че стругът е в някакъв смисъл фамилен. На него бяха работили дядото и бащата на стругаря. И тъкмо да се възхитя, Бошнака захвана да плюе: "Този чарк, дето му снема фаските, па ще го вапса в три цвята и какво ли не още - той ми трябва бързо. А се навъртам наоколо и ще чакам още поне половин час." Не разбирах проблема. Ами, взимай го и толкова! "Не го дава, за него е кръвна обида да не го изпипа. А аз знам, че още днес ще го хвърля." Ще кажете, че приятелят ми е по-прав. Да, но помня всички инженери, които викаха: "Стига, може и така!" Тук може, там може - докато мърлявата ни работа стана повсеместна.

... и за заека-бързак

Впечатления от личния ми опит ме карат да мисля, че нашата интелигентност, дори с гениални проблясъци - че се проявява, когато сме затиснати в ъгъла и няма накъде. А доста често сме затиснати от собствена глупост или незнание. Много подходящ пример е, когато сключих договор за заваряване на едни рамки в Перник. Искаш ги на заваръчна преса с един удар за ъгъл? Готово, бате! Искаш да заваря осем точки едновременно? Няма проблем! Е да, ама имаше - проблеми колкото искаш. Та за това накрая в пернишкия цех сложиха три легла. Там лягахме и ставахме няколко месеца, а батето, директорът на завода, само ни гледаше сеира. Измъкнахме се от калта, с проклетите осем заварени точки (а можеше да минем с шест, стига да знаех преди туй, че разликата е огромна). И както става обикновено, точно като си свършихме работата, и ми излезе специализация. По същият въпрос. Събрах си вересийките - режими, шлифове и всички фокуси, дето използвахме - и хайде на път. А там швабите ахнаха. Ами че вие сте далече пред нас. Дори шефът им, с моето ниво, ме замъкна у дома си и показа как си почива. Хобито му бяха локомотиви. Едно помещение бе тъпкано с умалени, но точно-точно възпроизведени машинки. И с табелки за часовете, които е вложил. Помня, че за единия бяха отишли три хиляди осемстотин и четирийсет часа. Загубил и много допълнително време, защото нямал чертежи и снемал размери от оригинала. Луд човек! Но да си дойдем на думата - за точките. Както може да се очаква, германците бяха започнали с една, сетне две и тъй до четири заварени точки. Признаваха, че постигнатото от нас е великолепно. И отправиха срамежлива молба - да дам междинните резултати, да кажа как, аджеба, сме достигнали до въпросните точки. Защото за немския методичен мозък е немислимо съществуването на пропастта, която бяхме прескочили. Тъй че главното ми занимание през този престой бе да замаскирам авантюристичния ни подход към техниката. Успешен или не е друг въпрос.