В пролуката на тежкия си сън
надникнах, и видях отново нея -
стоеше като скитница отвън,
а аз я виках с поглед, но немеех.
С усмивката от нейните очи
насред съня си чувствах се бездомен.
Затръшнах портата - ненужен спомен
и молех се и тя да замълчи...
Мълчахме, и проклинахме съня,
естествен съд за нашите желания -
безстрастно ни помилва през деня,
а нощем ни осъжда на мълчание.