автор: D_Karov

Малка Лампа
Трудно я намирам, днес, някъде между мен и теб. Някъде, в онова голямото и необятно пространство, покриващо със мъгла от спомени, утрото на реалността. Това е всичко онова което, не мога да приема., да си създам реалност от всички онези малки красиви неща, заобикалящи света ми със градини от илюзии. Това е, останалата част от живота ми, неразбитата от вълните на съдбата. Онази, част от сърцето ми. Къде си? Защо не запалиш отново,огъня си при мен? Защо, те няма? Защо, топлината за миг изчезнала, превърнала във хлад и най-нежните части от съзнанието ми,така грозно и тежко се влива във вените ми? Къде си? Къде е, топлината от любовта ти? Къде е ромона на косата ти? Къде е гласа ти? Къде,по патя загубих това което,ме караше да бъда аз? Да мога да измервам безкрая със поглед. Да чертая окръжност, в слънчевия кръг. Да имам криле. Къде те загубих? Не мога да имам всичко. Не мога да имам теб.
Да бъде ден! Да бъде светлина!
Утрото отдавна вече беше поело по патя,на вечните си търсения. С необятните си форми и светлини. Дори отразеното спокойствие на вечерната умора, в очите ми,не поклащаше за миг достолепната гордост на спокойствието.. А теб те нямаше. Дори без светлина да търсех пак виждах. И не защото те имах а защото не можех да те забравя.
Някъде там, в утринта на умората,някъде там, в утрото на надеждата,някъде там, в тъмнината на предстоящото, аз загубих и открих светлината.
Уморен от нощни страсти ,и лъжливи утринни видения ,скитах по улиците на моята единствена любов. Уморен и леко раздърпан. С нежен поглед от многото вино красив, се взирах в тъмнината на утрото. Не виждах дори себе си, сам и лъжовен, не виждах. Страшно ли е сам, да не разбираш самотата ?Страшно ли е?

***

Изглежда снощи е валяло дъжд! Отплувала е до съседното пристанище и нашата лодка.
А вън е светлина, и росата се ражда с плач. Как бързо течаха сълзите, и колко сладки бяха по моите устни ,твоите малки усмивки. Как лек и безшумен, е вятъра в твоя контур.
Исках те за мен!
Колко болка безсмислена, без теб щях да изгубя. Колко усмивки, без теб щях да забравя. Колко ли нощи, безсънно над теб коленичил, се взирах, в смеха горчив и твоя поглед далечен. Как само съм искал, да бъда следа в хоризонта, от твоя стон начертан.
Стъпките на любовта, са еднопосочни. А нима има посока, възвратна за миг.
Исках те за мен!
За смеха ти, сладък нар, за очите ти, звезди в карта на моряка, за устните ти, смокинов дъх, за твоя топъл ден, бих жертвал живота единствен безценен знак на моя път. И по готов от флаг, в ръцете на ромеец, бих отдал светлината на деня за теб. И всяка крачка във вселената на светлината, по готов от днес изисква, да съм аз за утре.И как безсилно, падах със всеки мой копнеж, със всеки удар на сърцето ми.
Исках те за мен!
Нима безсилен, и безсънен, ще бродя сред тъга по невъзможните звезди. Нима безславен, паднал, съкрушен, във всеки миг и всеки шум, пламнал във душата ми, ще падам от копнеж по теб? Нима? Нима не мога....... аз да те обичам? Не.
Ще запаля огън, и ще изгоря, всяка моя тъжна дреха. От дърветата, съмнения, клада ще направя, и ще пламна, не защото ме е страх.
Исках те за мен!
Толкова силно те исках. За мен. Аз те пожелах.
Макар и да утро, огън ще запаля, някъде във мен. Само миг ми дай. Миг наслада. Миг на страст. Миг на самота. Дай ми светлина, умората на лист от есента, сладостта на ягода през юни, тъмнина ми дай, на целувка първа открадната във здрача, и малко пяна от морето. Цвета ми дай, цвета на художник, рисувал точки на калинки. Звук от макове през пролет, вятъра, немирен галени. Форма, дай ми, на малки миди, от морето дар, донесени. И малко пяна от морето. Стига ми. Ще запаля, огън. Защото, те обичам. И не ме е страх.
Исках те за мен!
С теб ще имам утре, дори и паднал, дори следа от студена пепел след мене да намериш, ще има утре. С теб. Ще запаля огън. Ще гори за да знам, че ще те имам. За да мога, да те имам. Искрата, ще си ти.Искрата, ще съм аз.
Огънят гори не защото, трябва да го има, а защото, е запален. От искра любов.От стремежа да ме има. От нуждата да търся любовта. А какво, ако я имам! А какво,ако огъня, е просто мъничка искра. Нима не топли, нима не изгаря, моя страх за утре, за днес, да съм паднал в унес непознат от страх и нов. Имам си искра. Запалена от малка лампа. И когато, имаш огън. И без страх. И по готов, от флаг в ръцете на ромеец, малка лампа, ще намеря. И не в малък, сгушен в ъгъла неизмазан зид, ще намеря моя огън. В теб, ще го открия. И ще го запаля. Не в мене да гори, а в теб, за да те има. Без теб, сам съм, като празна стая.
Исках те за мен!
И вярвай, но не може да затихне,като струна, огън запален такъв, от светлина. Не за това, ще съм Прометей, не затова мрака ще разпръсквам. Не за малко топлина, от огън някъде запален. А за тебе, някъде, горя, ще съм жив ако ти гориш. Макар като фитил, забравен в старата ни лампа, някъде захвърленна, от времето в рибарска лодка. Макар и сам, ще помня, що е огън, ако ти гориш. Със тебе аз, ще изгоря, дори след мене векове мрака да прогонваш. Ще знам, че ти гориш, запален огън, някъде в една от светлина гореща малка лампа.

***

Уморен от нощни страсти, и лъжливи утринни видения, скитах по улиците на моята единственна любов. Уморен и леко раздърпан. С нежен поглед, от многото вино красив, се взирах в тъмнината на утрото. Не виждах, дори себе си сам, и лъжовен не виждах. Страшно ли, е сам да не разбираш самотата? Страшно ли е?
След толкова време, минало през мен. Остави гореща пепел. Купчинки, изгоряла страст. Лета минаваха, като зими, дни течаха, като студ през платна на кораб. Знаех, че съм сам, и макар скован от страх самотен,жив. Пак плавах, в безкрайните морета на живота.
Открих, кристални малки стъкълца, паднали звезди, от небосвода може би, не знам. Намерих, мъничко фитил, връв усукана на мачта, отдавна в катран и много морска сол удавена. Взех в ръце, отнякъде жарава, запалена в пристанище на север. И........
Огън.........
Не, мъничко жарава, напомняща за юга летен. Дори угаснал, след толкова години, дори отдавна в спомените налетял, аз не бях забравил. Как се пали огън. В малка лампа. И не защото, огъня се разгоря си спомних. И не защото, имах малка лампа с топлина, си спомних, и не защото, бях запалил вдигнах взор към корабния нос. И не защото,пареше в дланта ми, студена страст, запалена от мен, си пожелах. Осем фута под кила и попътен вятър. Задруго бях, като феникс от пепелта, жарава, възроден.
Имах шепа пепел,шепа жар. И никога, не ме поведе в мрака, и не откри живот без мен, защото тя гореше. Но знаеш ли какво е, да имаш шепа гореща пепел. Жар от малка лампа.