автор: kolebin

Като гръм от ясно небе в Института, където се трудех, падна новина - че съм включен в правителствена група. От тия, дето ще обикалят Западните вилаети на Европа и то не в една или две, ами в цели девет страни.
Чул-недочул директорът ми се завтекъл към Министерството, похлопал на най-важната порта и поискал корекции в новината. Причина - моята изключителна заетост! Личност жертвоготовна, предложил да ме замести. Министърът ни дал твърде неразумен отговор. Първо се разсмял, сетне рекъл, че в групата са директор връз директор, а им трябва поне един човек за работа. И да е по-ячък - за куфарите. Тъй че... Тъй че пося семената на люта омраза към бъдещия носач на куфари. Нормално!
Ето как се озовах приклещен в самолет - между Големи шефове и още по-лошо, заклети непушачи. Все някой ден ще кацнем, утешавах се аз. Не знаех, че с Големи шефове работата е цапана. На пистата (пушенето забранено!) ни чакаха коли и отново бях приклещен между ... - предполагам в Швеция, на път - предполагам - към Северния полюс. След дълги часове стигнахме края на света. Денят се влачеше в сивкав сумрак между девет и два часа следобед, сетне настана нощ. Не потискащо, ами потискащо! В такова време шведите лягат по гръб, зяпат тавана и тъй като нямат тревоги за насъщния - всичко им е в ред - какво им остава на горките хорица? Ами, да се самоубиват! Правят го, милите, и то масово.
Но ние сме някъде из Лапландия, любезни домакини ни отвеждат направо в ресторант и към отрупана с ястия маса - шведска маса - и ни подканят към пиршество. Гладни сме и то много, та подхващаме жизнерадостна дейност. Режем месо от грамадни филета, сипваме си салати и неизвестни, но с привлекателен вид морски деликатеси. На този обед - поне бе по обедно време - за пръв път захапах създание, наречено лангуста. Захапах и не отхапах. Защото бе залята, не, напоена със захарен сироп. Огледах се с недоумение. Домакините лапаха с очевиден апетит; ние - пощипвахме от туй, пощипвахме от онуй - навсякъде вездесъщия сироп. Открих само три жалки, но солени скаридки, изостанали от някой по-човешки обед. Но погълнах само едната - няколко шефа вече се боричкаха за останалите. "Е, похапнахме!" - водещият домакин отбеляза завършека на катастрофата. И любезно предложи на желаещите да завършат обеда подобаващо - с пура. Пурата не е цигара и все пак! Да, имаше един желаещ, който лекомислено се хвърли в авантюрата. Защото в следващия половин час се превърнах в център на внимание за целия ресторант. Първо докараха количка, отрупана с пури и ми предоставиха избора. Тук се измъкнах лесно - да е хаванска. Голяма хаванска пура в алуминиево калъфче! "Разбирате от тия работи!" - беше одобрителният коментар, а в това време ми взеха пурата от ръцете и изчезнаха с количката барабар. Сетне се появи отряд келнери и с тържествена стъпка напредна към нас. Всеки носеше по нещо, свързано с екзекуцията на пурата. Или моята! Господи, в какво се набутах? В страхопочитателно затихналата зала, започна подготвителният ритуал. Свещенодействаха трима души. Един извади пурата и започна обрязването. Пурата поставиха в нещо като наргиле и подхванаха деликатния процес на запалването - въртяха я като пиле на шиш, та да обгори равномерно. Отнякъде пред мен се появи чаша с коняк (да не повярваш, но "Наполеон!"). Пурата бе положена в коняка, строените в редица келнери приеха благосклонно аплодисментите - и ми прехвърлиха топката, пардон, пурата. Позавъртях я, та да поеме още малко аромати и трескаво си повтарях, че не трябва да гълтам дима на проклетото нещо. Защото си представях жалкия завършек - да се превивам и давя в кашлица! Накрая взех пурата, поех дълбоко (но не навътре!) и изпуснах дим в няколко посоки. Нови аплодисменти, аз се усмихвах като клоун в цирк, а сетне, слава богу, завеса. А, преди да падне завесата - не издържах на изкушението и гаврътнах коняка. Може да не е прието, но поне не беше вода с лимонче за миене на пръстите.
Неочакваното предимство да си между директори - двама-трима генерални и един с ранг на министър - бе, че като очебийно простосмъртен се ширех сам в стая. Лапах мизерни бонбончета от хладила, поне не бяха заливани със сироп! - и оглеждах обстановката. Банята бе особено озадачаваща. Душ не се виждаше нийде, нито кран - или каквато и да е джаджа, дето да въртиш - нищичко! Стените и тавана надупчени като швейцарско сирене. Изобщо, баня ли беше? Енигма! Направих първата си стъпка към европейската цивилизация - хлътнах вътре. В отговор струи вода ме атакуваха незабавно и организирано, от три страни, че и отгоре. Влязох в боя като за парад - с хубавото си и единствено костюмче, риза и връзка. Излязох..., не, по-добре да карам нататък. "Сънят храни!" - е казал не твърде умен, но със сигурност гладен оптимист. В очакване на нови удари под кръста, внимателно огледах леглото. Защото бе легло-масажьор. Тъй пишеше отстрани, а с картинки показваха (тъй че и идиот да загрее) къде пускаш монета, как се изтягаш и как заспиваш като къпан - с ангелската усмивка на заспал след масаж. Пуснах монета и бързо се изтегнах в очакване на благотворните за организма ми трептения. Нищо! Побутнах кутийката, дето ми защипа парата, ритнах един-два пъти измамника-легло... Нищо! Наврях се отдолу. Там най-прозаично висяха две оголени, откачени жички. Дори ми домиля от родната картинка. Вързах ги незабавно и се проснах да ползвам придобивката. "Голяма вибрация!" - бе последната ми мисъл, регистрирана малко преди седем. Дойдох на себе си в шест и половина. Което значеше... Какво точно значи силно разтресеният ми мозък не можа да загрее веднага. Но при опита да се надигна и спра адската машина, разбрах, че всичко що бе мускул е станало на пестил.

Шведски забавления
Стара истина е, че клин клина избива. Това е рецепта и за хора като шведите, склонни да зяпат тавана поради липса на грижи. Нужно е да ги раздрусаш яко, силом да ги изхвърлиш от самоубийствената летаргия. Пусни им филмче на ужасите - на най-ужасни ужасии - и те поглеждат с едно око към живота. Нямах си друга работа, та по потайна доба налапах от живителните им хапове. Включих телевизора и се озовах сред гъстата мъгла над гробище. Потракваха вериги и кокали, стенеха грешни души. Сърцераздирателни цигулки подхванаха соната за привидения и вампири и те се замятаха из мъглата. А там се мерна човек. Лекомислен ловец, накривил капа с перце, той крачеше напето след кучето си. Да, ама кучето подуши к'во ги чака и духна. Привидения с развяни до земята коси наобиколиха жертвата и с измамни ласки го увлекоха към гробчето му. Вампирите зловещо се кискаха, предвкусвайки кръвчица. Голямо смукане и мляскане падна, догде зарязаха изпразнената бледа черупка, бивш, сега вампирясал авджия. Невзрачният ми опит да предам видяното не обяснява защо не мигнах тази нощ. А косата ми - от тогава, та до ден днешен - си стърчи нагоре. Разбира се, днес такова неугледно филмче би минало незабелязано - предполагам като детска комедия.
Повод да посетим сауна бе, защото било престъпно да посетим страната и да не я опознаем. Причината - откровен, нездрав интерес към смесените сауни. Очакване самодиви без бели премени да кършат снаги наоколо? Сигурно! Така или иначе, очакваш нещо, когато изхлузваш одеждите си (а такива като мен и очилата). И попадаш в гъста млечна пара, където се мяркат бледи петна. Мъже, жени или хермафродити? Кой да ти каже! После пред теб изплуват две фигури - несъмнено жени. Но какви жени! Яки, колкото високи, толкоз широки, а в ръцете им сноп пръчки. Дали мустаците, дали някакви балкански черти, но и до днес мисля, че бяха румънки. Много зли румънки, които шибаха с тия ми ти пръчки и не си поплюваха. Като потърпевш твърдя, че това си беше садизъм (уж подобрявало кръвообръщението). Сетне ме изхвърлиха на снега - и това подобрявало нещо си. Е, добрах се жив до дрешките.
Симфония в кафяво
Свършихме, каквото свършихме и пред Големите шефове застана въпросът: сега накъде? Предложиха ни съмнително изкушение - да ни забият още по- на север, на лов за лопатари. Предполагам, под лов разбираха да пускат под носа ни елен след елен, ние да пушкаме по горките животни, а някой отстрани да приключи нужната бройка. Вече се виждах да плета крак зад групата, натоварен със снопове рога. Слава богу, надделя разумът, особено при мисълта, че в Стокхолм сиропените субстанции може да отсъстват. Ура, назад към цивилизацията! И към първата ми покупка - обувки. Всеки си е башка луд, за мен луксът е долу, в краката. Ето как достигнах до витрина, пред която се вцепених хипнотизиран. Не бяха обувки, а симфония, в центъра на жалки кондури. Но цената, олеле, възможно ли е да платиш такава сума без да получиш сърдечен удар? Не, не бе възможно! След безсънна нощ, реших, че да - може! Хукнах към магазина и ето ме, разтреперан, с обувките на крака. Взимам ги! "Не, господине, не са Ви точни! Ето, вижте!" Защото такова съкровище не се купува как да е, а с проверка на рентген. Наистина, кракът вече влиза като в ръкавица. "И все пак - не издържах накрая, - защо са толкова скъпи?" "Но, господине, това не са какви да е обувки! Английски обувки, господине!" Ако човек вникне в отговора - че националната принадлежност е гаранция за качество и то не къде да е, а в Швеция... Има място за размисъл, нали? Открих им само един недостатък и то сериозен - невъзможно бе да нося други обувки! След пет години нечовешка експлоатация (отдавна привикнал на въпроса: "Ей, откъде имаш това чудо?") краят на английските ми обувки бе достоен. Откраднаха ги.
В Копенхаген
Датчаните наричат столицата си Кобенхавн - с оглед да го произнасяш по-трудно. Успяхме да видим знаменитата русалка, полуизлегната на скала и доста замръзнала във водите на Северно море. Не по-малко известно било и пикаещото момченце. То бе в ниша в ъгъла на двуетажна сграда. Без съмнение съблазнени от доста джобния му формат, крадци го бяха отпънали. Без да им пука, че с препикаващото си занимание спасило града от пожар. Въдворено отново на мястото си, хлапето си гледаше работата - да чишка и бди. Има легенда и за друг паметник, викинг, който е вдигнал нещо като тромпет и а-а, ще засвири. Чакал да мине девствено момиче и тогава щели да се разнесат тържествените звуци. Стори ми се унил и направо обезсърчен. Зад статуята е един от най-престижните ресторанти на града, също "Викинг". Та там вечеряхме.
Атмосферата беше фантастична. Едно пиано в далечния край, запечатан спомен за келнер, който води нанякъде момченце. Пет-шест годишно хлапе с блейзър и връзка, което ситни по дебелия килим, но така сякаш е у дома си, а не в адски тежкарско заведение. Келнерите бяха в такива излишъци, че бяха застанали зад всеки от нас. Моят заметна салфетка на коленете ми, броеше глътките и незабавно доливаше. Реших, че ако опита да ми обърше носа ще го скастря. Размина му се.
И ако съседите им от север прекалиха с липсата на интерес - какво не ядем, то тук ни обгърна такъв фойерверк на грижи, че да се сбъркаш. Първо ни препоръчаха - като ги докараха с количка - огромни раци, сутрешен улов. Ето къде допуснах фал, за който не мога да си простя. Умирам за раци, но бях гледал доста филми, където при неумело боравене с разни уреди, рачешка щипка отхвръква и пада в деколтето на дама от съседна маса. И като знаех какъв Марко Тотев съм... Не, алергичен на раци - и никакви кандърми не ме трогнаха. А когато донесоха приготвените зверове в зачервени брони и когато тия брони бяха повдигнати с два пръста, а отдолу се мъдреше добре почистената благинка - няколко сълзици капнаха в празната ми чиния. Но да отминем тоя тъжен миг - нова количка, нови консултации, сетне пред възхитените ни погледи, свещенодействие с готварското изкуство. Накрая палнаха и една клечица и поднесоха горящото блюдо. Тук не се помайвах, нахвърлих се пръв, почти като ония фокусници, гълтачите на огън.
"Знаеш ли каква беше сметката? - ококорен ми пошушна Големия-Голям шеф. - Един Мерцедес, ни повече, ни по-малко!" А вече вървяхме към нова маса и сметка, във вечерния бар. Е, фирмен разход, спадали им го от данъците, но все пак?
"Едно-две, едно-две-три!"
Вечерният бар бе импозантна зала с дансинг. Два оркестъра - единият, негри с бели одежди и контрастиращият, на белолики, облечени в черно - вилнееха на сцена пред отбраната публика. Мъжете, в смокинги, жените - във вечерни рокли с голи гърбове и с бижута, които дори за непривикнало око мязаха много златни и диамантени. В кристални чаши подрънкваха ледчета, лееше се уиски или други по-благородни алкохоли. И ние, барабар Петковци с тузарите, пощипвахме бадемчета и хълцукахме дискретно от пенливо шампанско. А при тръбния зов на няколко саксофона, юнашкото ми сърце не изтрая. Поканих единствената ни дама, трътлеста, пъпчива преводачка, и се пренесохме всред танцуващите. Помня, че споделях с дамата си учудване - защото противно на очакванията, оркестърът на белите слагаше негрите в джоба си, когато дочух водещия. Той тактуваше с крак и на несъмнен български определяше такта: "Едно-две, едно-две-три!" Българи! И не особено възхитени при моето разкритие, че сме от същото племе. Обратно на масата се похвалихме с "нашия" оркестър, който при следващото си излизане претърпя непонятна метаморфоза. "Позволете ни - изрече водещата в микрофона, - в чест на присъстващи наши сънародници, да изпълним български народни мелодии." С елегантен жест посочи масата ни. За пръв път го признавам - направо потънах в земята. "А бе, моме, що не се огледаш? На тия изискани хора, ще им пробутваш народни песни!" Пяха и свириха, та пушек се дигаше. Не една-две, както обявиха, а поне десетина. Защото бисовете не спираха. Накрая всички в залата ръкопляскаха прави, всички, освен смаяната ни маса, която прие и част от аплодисментите.
После се разбра, че оркестърът е на Лиана Антонова, духнал целокупно зад граница. Сиреч, водеха се невъзвръщенци - разбираемо предпазливи с други сънародници. Разбра се също, че датските ни домакини незабавно бяха пратили каса шампанско "от името на техни сънародници". А за мен остана обеца на ухото. Бях си типичен нашенец, от тия дето чакат възторзи отвън, та да си кажат: "Бре, какво чудо е сътворил народът ни!" Чакали сме възторзите и още ги чакаме - да ни го кажат къде за природа, къде за писател или поет. Тогава проглеждаме, но половинчато - да бе, хубаво било! Хубаво, ама да го опазим?
Сервитьорки и крадци на ток
Най-близкият ни контакт с датчани бе при поканата за вечеря в дома на президента на фирма, с която преговаряхме. Разлята едноетажна къща с голяма ливада, басейн и собствен тенис-корт. Цъках подходящо, без да подозирам, че горкият президент, години по-късно, може само да зеленее от завист пред дворците на новобогаташите ни. Там, в коридора, опитах да затисна една от сервитьорките. Не знам защо мислех, че социалният ни статус е близък. Накрая, докато чакахме отвън колата, която да ни върне в хотела, трябваше да преразгледам наивните си идеи. Вратите на имението се отвориха и от там с рев излетяха няколко спортни коли. Сервитьорките си отиваха. "Моята" караше двуместно Порше. Кола, ако Трабантът е кола, си купих години след това. Толкова със сравненията! С което искам да кажа и че хабер си нямах от живота в Дания. И с туй оправдание ще се възползвам от много по-късен разказ на приятеля ми от Рабат, Мигел. Бях му нещо като душеприказчик. Беше довтасвал среднощ, след телефонен разговор с Мадрид - и с жена си. А чул мъжки глас. Поне половин час свирепял, но, слава богу, нуждата от въздух го накарала да млъкне за миг. Отсреща чул, че мъжът е напълно съгласен. И ако Мигел му даде координати, ще се разправи лично с невярната съпруга. Просто грешен номер. Та Мигел дотича след служебен обяд с беловлас и проспериращ датски бизнесмен. Който още на втората приказка се оказал испански хидалго. И който още на третата чаша разказал сагата на своето превръщение. Много години преди това емигрирал със семейството си в Дания, с надежда за работа ("В Испания по едно време цареше чудовищна безработица" - поясни Мигел.) Но и там не случил кой знае колко. Накрая се озовал в мазе, с болни жена и деца. И прибягнал до добре познатата ни практика - прикачил се незаконно в ел.-мрежата. Спипали го и за капак на неволите, го тикнали в дранголника. Където разтреперан зачакал присъда - я затвор, я екстрадиция! "Омбре! - завършил той разказа си пред Мигел, а в очите му имало сълзи. - Осъдиха общината. Защото не ми е създала условия да се грижа за болното си семейство. За това, че ме е подтикнала към кражба." И Съдът (да, с главна буква!) задължил общината да му осигури жилище и работа. Знам, че историйката звучи като приказка и то в минало отдавна свършено време - времето, когато думата "глобализация" е била неизвестна. Когато потоци бежанци от "нашите" страни не застрашаваше спокойствието на държави като Дания. Важното, според мен, е друго: някъде е съществувал съд, способен да вземе такова решение. Може би точно затова държавата с такъв съд и днес е благоденстваща?
За лукса и шпионите
По време на тая няколкомесечна разходка из Запада, научих едно - човек и в голям лукс да живее, накрая привиква някакси. Луксът в крайна сметка е скучноват - има го и толкоз! Научих и друго: съпътстващите лукса хитринки тук-там улесняват, но по-често ти тровят живота. Примерно, искаш да си пуснеш течен сапун край умивалника. Да пуснеш, ама проклетото чудо е с дълбоко закодирано действие. Или... примери безброй. В тоалетните на цюрихското летище водата на писоарите се задействаше автоматично. Да, но как? Крачка напред, крачка назад - да, тук действаше вража сила, фото-око! И насред задълбочените си проучвания видях, че на свой ред съм обект на откровен присмех. Един от ония високомерни типове, които само чакат селяндур като мен. "А бе, що не си гледаш работата!" Един поглед натам и се разхилих злорадо - заплеснат с мен, присмехулникът си препикаваше обилно крачола на панталона!
В Цюрих опитаха на краставичари да продават краставици. Административният директор на фирмата, която посетихме, човек с характерна червена чушка вместо нос, имаше за задача да разбере какви са намеренията ни за покупка. И човечецът, явно професионалист, се зае да ни напие. Историята завърши печално. Накрая го поканихме в хотела, да си довършим глътката с люта седемдесет-градусова анасонлийка. След първата чаша, той се разплака, рече, че сме добри хора и ни разкри пъклените си замисли. Сетне се завря да спи под леглото на Големия-Голям шеф. Разотидохме се, шефът също си легнал. Шпионинът се изнизал безславно към шест сутринта.
***