автор: Tiranozavar

Държи да й казват Фриц. Името й отива - на късата остра коса, на тънките бледи пръсти и тесни стъпала. Носи костюм, райе, и високо закопчана тъмна риза. Цялата е чипа. Веждите се сключват в малък триъгълник над дългото й носле, а под долната устна има обеца.
Прилича мъничко на врабец. На дясната си китка носи кожена тънка гривна. Грубите й обувки изглеждат неестествено под тънкия глезен. Пуши нервно и си тананика. Когато разговорът замира тя отмята глава настрани и наблюдава хората. Помещението е тясно и задимено. А Фриц не познава никого. Някакъв мъж й подава чаша. Тя долепя нос до стъклото и отпива.
- Обичаш ли уиски?
- С лед и сода.
- Искаш ли да ти донеса?
Походката й е леко тромава, сякаш накуцва. Чакам я да се появи и заговарям някакъв тип до мен. Той е пиян и заваля думите. Успява да ми каже, че му се спи и влачейки крака се изгубва. Фриц, с две чаши в дясната ръка се приближава и малко преди да отпия усещам парфюма й. Аромат на нещо остро, също като косата й, като носа, като ръцете. Забравил съм как звучи гласа й и се чудя какво да я питам. Устните й са плътни и бледи. Леко накланям глава над ревера на сакото й. Не искам да забравя този мирис. Стъклото в ръката ми се стопля... Усещам, че мисля за кожата й, за извивките на краката й под панталона, за гърба й. Иска ми се да сме сами в тази стая. Внезапно лицето и ушите ми пламват. Сякаш за първи път съм толкова близо до момиче. И мисълта, че мога да протегна ръка и да я докосна ме плаши. Усещам по гърба ми да се стича пот. Вероятно е от въздуха. Това е някакво събиране, на непознати хора, които празнуват нещо. Срещу мен двама оживено спорят. Надигат бутилки с бира и се смеят. Зад гърба на Фриц жена с много бухнала коса ми се усмихва, сякаш ме познава. Кимам й и се обръщам към момичето до мен. Има пъстри очи, зениците й са леко разширени. Докато паля цигара си представям, че опирам гърба й в стената и бързо, леко грубо, я събличам. В представите си аз съм почти безплътен. Като сянка. Ако от тази сцена някой направи филм фигурата на мъжа ще изчезне заедно с дрехите му. За да се уверя, че имам кожа поглеждам часовника си. Но това осветление цветът на ръката ми е сив.
- Можеш ли да правиш кръгчета с дим?
- Не съм опитвал...
Фриц издува бузи и над носа й се появяват две сиви облачета. Опитвам се да се усмихна и се надявам да изглеждам естествен. Улавям се, че я оглеждам. Не мога да водя разговор и тя сигурно ще ме изостави. Налагам си да кажа нещо, с което да я спра.
- С какво се занимаваш?
Още неизрекъл последната дума и вече се чувствам глупаво. Въпросът е дори нахален.
- С нищо...
Вероятно умира от скука с мен.
- А ти?
- Работя...
Репликите ни звучат изкуствено. Особено моите. Фриц продължава да цупи устни и яростно мачка цигарата с палец и показалец. Ако се разходя, направя произволно две крачки встрани, наплискам си лицето или пък отворя прозорец, сигурно ще се разчупя. Преди това обаче трябва да съм сигурен, че ще остане. Облягам се на стената и се чувам да казвам.
- Ти си много интересно момиче, Фриц.
Тя ме гледа право в очите. Сключените вежди й придават някакъв особен чар. Очите й скачат от челото към носа ми, после брадичката, шията, гърдите, корема, краката, обувките. После тя вдига рязко поглед и се разсмива. Пулсът, който досега кънтеше в главата ми, се е успокоил. Вече мога да се поразходя сред хората и като се върна тя отново ще е тук. Допивам последната останала глътка и ще отида за още уиски.
- Мога ли да ти видя ръката - ме пита...
Подавам й лявата си ръка и тя я обръща с дланта нагоре. С острия си показалец описва най-дългата линия около палеца, после свива към кутрето, спира се в основата, накланя ръката ми ту наляво, ту надясно.
- Художник ли си?
- Не. Никога не съм рисувал...
- А тук така пише...
Докато се взира в ръката ми оглеждам веждите й. Най-гъстите вежди, които съм виждал. И най-прозрачното чело.
- Ще ида да взема уиски, нали ще си тук?
- Да, ще те изчакам...
Дръпвам неестествено бавно ръката си от нейната, взимам чашата й, оставена на земята и се обръщам. Почти не забелязвам хората наоколо. Чувствам се по-лек. Докато чакам реда си забелязвам, че обувките ми са прашни, а панталонът ужасно измачкан. Някакво русо момиче ме пита колко е часът... Отговарям вяло без да я погледна. На връщане виждам отново двамата мъже. Единият ръкомаха оживено, а другият се смее, почти превит. Оглеждам се за Фриц. Облегнала се е на стената, където преди малко бях опрял гръб и говори с някакъв мъж. Приближавам се и му се усмихвам. Тя отново хваща ръката ми, леко ме придърпва към себе си и ме представя.
- Това е... Всъщност, аз не ти знам името.
- Александър...
- Това е Александър, а това също е Александър.
Фриц се смее. Подавам ръка на мъжа, който я поема силно. Лицето му е гладко, някак необичайно гладко. Изглеждаше като изрязан от някоя ретро снимка. С черна, пригладена гладко коса, черен панталон и черна риза, черни обувки. Избегнах погледа му без да зная защо. Надигнах чашата и през стъклото се опитах да го разгледам. Той бе гримиран и вероятно това ме бе смутило. Очите му бяха изписани, устните намазани с гланц, миглите му извити и сякаш бе търсил място за всеки косъм от косата си. Изпитах някакво раздразнение, но и любопитство. Фриц му шепнеше нещо на ухото. Движенията на тялото й, на устните толкова близо до кожата му, ръцете, които бяха хванали неговата, караха врата ми да изтръпва. Обхвана ме някаква неочаквана нервност, раздразнение, нетърпение.
Няколко часа по-късно се оказвам в компанията на Фриц и Александър в някакъв апартамент. По пътя нататък разбирам, че това е ателие. Когато влизаме в лицето ме блъска червеникавия цвят на стените и почти всички мебели. Фриц изчезва във вътрешността и оставам сам с този мъж. Той вади чаши, после отваря бутилка и сяда на дивана. Сипвам един пръст уиски в чашата си и сядам срещу него. След мъничко се появява Фриц в зеленикава развлечена рокля и сяда до него. И тримата мълчим. Продължавам да се чувствам неестествено. Привлечен, а и отблъснат. Замаян, но и трезв. Фриц поставя глава в скута му, а той протяга ръка към корема й. Иска ми се да затворя очи, сякаш картината не е реална. Жестовете им, толкова близо до ръба на интимността ме напрягат. И плашат едновременно. Сякаш съм попаднал в забранен свят.
- Ние не сме любовници, Александър - я чувам да изрича сякаш зад стотици стени. - Александър не може да обича.
- Не мога - изрича като папагал тъмният мъж, а ръката му продължава да стои върху корема на Фриц.
- Да му кажа ли, Александър, искаш ли да му кажа твоята тайна?
Отпивам по-смела глътка от чашата и кръстосвам крака. Може би отстрани изглеждам като театрален зрител, в който всички актьори са се взрели миг преди той да припадне от смущение. Усещам мускулите на гърба ми да се стягат.
- Александър все още спи с майка си! - Фриц не отмества игривите си очи от мен.- Станал е на 33, а още спи с нея, представяш ли си? Даже понякога ползва гримовете й...
Докато изрича тези думи тъмният мъж приглажда косата си със свободната ръка. Опитвам се да си представя майка му. И никак не е сложно. Мислено поставям бюст върху тялото на Александър, представям си го с леко увиснали бузи, с по-широк ханш и по-висок глас. Би му отивал червения цвят, като този на стените или на дивана. Едрите жени винаги са ме напрягали. Внезапно ми се допушва. Изправям се и взимам цигара от кутията на Фриц.
- О, ти пушиш, пушил ли си трева?
- Не съм - отвръщам. - Това е втората или третата цигара в живота ми. Къде тук има огънче?
Александър успява да извади запалка преди да успея да съжаля за въпроса си. Докато ми пали се заглеждам в палеца му. Най-вероятно това е безцветен лак. Има перфектни пръсти, като на музикант, добре поддържани ръце, с правоъгълни, еднакви нокти и сякаш еднакви на дължина пръсти. Представям си как Фриц се вглежда в линията на живота му и какво му шепне в ухото... „Ти си музикант, Александър, изписано е върху ръцете ти"...
Първото дръпване ме задушава и миризмата на тютюн полепва по бузите ми.
- Александър, не се притеснявай от нас. Твоят двойник, този Александър тук пет пари не дава за нищо, нищо не го вълнува, той е мъртъв сред живи.
- Твоя ли е тази къща, Фриц - опитвам се да сменя посоката на разговора.
- Да, идвам тук, когато ми омръзне от целия свят, затварям се, пуша и пия, пия и пуша, крещя на червените стени, моля се на всички видими и невидими неща и после си тръгвам, докато светът не ме измори и не се върна пак...
- От какво си изморена - я питам.
- От какво?! От мен, от хората, от това, че ставаме всеки ден все повече и повече и скоро няма да има нито една ненаселена пустиня на планетата. Дишаме си във вратовете, спим почти един до друг, знаем си тайните, човечеството е побесняло от липса на празни пространства. Да си минавал скоро по улица, на която няма китайски ресторант?
- Не съм сигурен.
Когато сядам отново на фотьойла се чувствам далеч по-добре. Никотинът вече лази под кожата ми, а алкохолът ме е отпуснал достатъчно. Притварям очи и изпъвам крака. През миглите ми фигурите на Александър и Фриц се сливат, телата им се движат едно в друго, едно върху друго, преплитат се като устни, като някаква безкрайно дълга целувка. През главата ми минава шокиращата мисъл, че този Александър може би съм аз. Неговото тяло, миналото му, кожата му, красивите му и дълги пръсти, стройните крака - това съм аз. А мъжът, който пуши не съществува. Той съм аз, а аз самият - мираж. Гледам света отстрани и отгоре и с огромно съжаление установявам, че нищо не мога да променя. Но не мога и да докосвам това момиче, да я прегърна, да я разсмея, а вместо нея вечер лягам до дебелото и мазно тяло на майка ми, чийто гримове ползвам... Гласовете им ме стряскат.
Александър налива още питие в чашата ми, а Фриц рови в някакво чекмедже. Вади снимки и сяда до мен. На първата снимка са те двамата, прегърнати на някакъв мост. На втората са в лодка. На третата Александър пуска хвърчило.
- И знаеш ли какво направихме?
Фриц се обляга на рамото ми, а Александър сяда от другата ми страна.
- Написахме си желанията на това хвърчило. И си пожелахме да се сбъднат.
- Какво написа ти, Фриц?
- Това е тайна. А също и това, което написа Александър.
Усещам, че ми се гади. Момичето е опряло глава на рамото ми, а до мен, почти до кожата си усещам ръката на Александър. Опитвам се лекичко да побутна момичето, за да се добера до пепелника. Загасям цигарата прекалено педантично. Когато се обръщам Фриц и Александър са се излегнали един срещу друг на земята и разглеждат снимките... Сякаш не съществувам. Сядам на дивана и отпивам от чашата на Фриц. Ледът се е стопил и почти не усещам уискито. Нямам какво да правя тук... Но продължавам да стоя. Тялото ми е натежало, сякаш съм пълен догоре с олово. Ако остана на този диван те ще продължат да си шушукат, да се усмихват, едва да се докосват или галят. Ако си тръгна ще се случи същото. Изправям се бавно и се обръщам към момичето.
- Ще тръгвам - й казвам глухо.
- Пак ще се видим, Александър, лека нощ - едва извила глава към мен ми отвръща.
- Радвам се, че се видяхме - изрича мъжът в черно, а белотата на зъбите му ме удивява за пореден път.
Взимам сакото си и бавно им обръщам гръб. Те шушукат, след малко той ще я прегърне, а тя ще постави глава в скута му. Затварям бавно вратата зад себе си и студената тъмнина ме поглъща.