автор: I_Magerova

Усмивката ми - топъл и сърдечен лъч,
ще иска спомените черни да прокуди,
две болки - огнени кълба у нас
в смеха на живата вода да ги сподави.

Без сили, страх, застанала пред теб
дали ще мога спомените да изтрия,
дали ще пуснеш топлия, сърдечен лъч
душата твоя нежно да прегърне ...

или пък спомените ще оставиш като ветрове,
душите ни измъчени да разпилеят
по степите на пясъчната с а м о т а
бодливи трънки на кълба да стелят ...

И вместо стоплени в лъчи от светлина
по брулените Марсови полета да се скитат,
душите ни - раздирани платна, един
красив декор - по тръни .... да се веят.

Един-единствен лъч вместо това,
ще пуснеш ли платната да огрее
и заедно с вятъра довеял от степта
платна да вдигне към мечтите?


--------

Топъл лъч, светал лъч,
как роди се в самота?
Как така изведнъж
в мен извика любовта.

Ден след ден, как не спря
в теб да иска да се приюти,
нощ след нощ в самота
как остава да гори?

В тъмнина, в тишина
ще изчезне от света.
Ей така и без жал
ще отплава любовта...