автор: silence

Двете мънички ръце са захапали края на топлото одеало и полуотворените очички шарят забързано върху отсрещната стена, надничайки плахо извън завивките.
Любим равномерен глас отгръща поредната страница, падаща бавно като незавършена детска рисунка върху напластен дебел цветен топ листи. И внезапната тишина хваща детския поглед наполовина претъркулен през ръба на одеалото и ...малките пръсти стискат и издърпват веднага обратно нагоре топлината, закривайки отново погледа..
А сенките отсреща продължават да се въртят в своя танц по бялата стена. Страшно, а толкова интересно...отдалече. Далечен танц ...затихващ..заспиващ. Малките клепачи премигват преди да паднат тежко, затискайки уютно детските тайни върху голямата бяла възглавница. Инстинктивно ръчичката търси да хване клепналото ухо на опърпаното пухкаво куче-пазач, замълчало послушно отстрани - там, до затворената книжка с картинки...
А сенките?Те са там - на бялата стена.Танцуващи...



Нека да е мрак! И мракът да облива, да пада на тежки вълни, да поглъща прозорците, завесите, мебелите, леглото....но не и копнежа на телата, излъчващи мека светлина.
Нека отражението й да хваща сенките на място, а те изловени да застиват засрамени от вечността на своето присъствие.
Бариерите - съблечени и разхвърляни на тежки купчини по целия под.
Нека да бъде без думи, без жестове, без начало дори.
Нека Въпросът - Големият Въпрос - да потъне неизречен! Да остане само страхът, надничаш иззад черните ъгли присвяткащ с червените си магнетични очи! Страх, който докосва по оголените желания.
Да има болка обаче! Болка, напластена по пръстите... по цялата дължина на предстоящия допир. Да боли - да се втърдява по напуканите устни, да ги разпъва и напряга още повече - като разголено колебание. Да боли от безсилието да се пребориш със самата себе си...
Ръката среща настръхналата кожа, треперещия пулс по върха на пръстите се предава на импулси - бърз, нетърпелив, презвземащ...
И всичко...Всичко да бъде вдишано на плитки, насечени, плахи опити, които освободени да оттекнат вкупом в едно дълбоко издишване, пропаднало в ямата на смачкания въздух между двете тела...
Навлажнени устни ... разкопчани усещания...
Задъхани... бавни... изстудени... глътки втечнена топлина.
Искам да ми е много нежно! Нежно като фина паяжина сини венички около набъбналото зърно, настръхнало срещу допира от неговите устни...
Искам и гъстата влага, стаена сред вдлъбнатината под неговия врат да полепне пак толкова нежно по върховете на моите пръсти...
Устните - нека да погалят мекия дъх на моите устни като горещ воал от нашия аромат...
И ръцете ми да се вплетат в неговите като стегната, твърда и.. покорена хватка...



Букетът ми е от усещания, а цветята са с различни ухания. Стичат се на почти незабележими следи, оставени на гърба на гладката стена върху мен... Наситеността на емоциите оставя чувството на безтегловност при всеки поглед, при всеки звук, при всяко докосване. . .
Издигащи усещания .....пропадащи ухания...
Толкова искам да надникна през горещината - над рамото му...И да видя сенките отгоре...
Неравният сърдечен ритъм отронва поредната бавна вълна - разливаща се като
гъст слой едноцветна боя...
И настаналата пауза увисва в погледа ми... потъва навътре и се пръска на безброй парченца...
Пръстите ми се забиват и издърпват обратно надолу топлината, откривайки изцяло погледа ми и търсейки съвършенната плетка.
Устните шепнат неразбираеми слова. Заедно със задушаващия танц на пръстите обричат всяка негова частица на моето вечно присъстявие.
Сенките са отпред - скупчени на големи притъмняли петна, затаили своя дъх...
Красива тишина...отблизо. Приближаващ се и отиващ си пирует от завършени,
затихващи ....и заспиващи потръпвания.
Клепачите ми се отварят широко, вдишвайки от мъжките изпарения насред голямата възглавница...
Инстинктивно пръстите ми обвиват ухото му, играейки си с пухкавата мекота по него, заслушана в тежкото пулсиращо дишане отстрани върху леглото.
А сенките? Онези сенки там - от притъмнялата стена. Те са моите сенки.
Любимите!