автор: rainy

Нарича се необходимо и достатъчно условие за дишане;
и да продължим живота истински, и да си вярваме;
и няма повече, не е и по-малко, а точно толкова.
Уравнението, когато е такова, не е неравенство.

Тогава цифрите и стойностите им са несъщественост,
а неизвестното зад тях като аргумент не те вълнува.
Съвсем е друг въпрос дали ще разпознаем чувствата,
които сами напасват параметрите му, без да го нагаждат.

И защо отново обвиняваме бушуващите ни, невинни демони,
и от скърцащите зъби впоследствие събираме емайла,
а всъщност насилствено сме търсили несъществуващото равенство -
резултат от логичните и хипотетично точни сметки;
с една подробност - то не е това, което е от самосебе си създадено.
Последното сме го унищожили мъдро, а после искаме от дяволите прошки.

След време преценяваме щетите, а оня, точния момент дали го помниме,
когато сме пропуснали по пътя някъде да си останем верни,
и в името на щастие отминало, невъзстановимо (наричаме го пазене),
сме преброили прекалено статистически и съвършено грешно.

И някога, когато крайният баланс делово покаже негативно салдо,
да не се окаже парадокс, че безотговорно правата си обожествяваме,
и всъщност безпардонно, до престъпност сме отнели шанса
на себе си, а ако се замислиш - и на другите,
от "саможертви",
за "добро",
и от "обичане",
жестоко, глупаво, безсмислено сами сме се обрекли;
и вместо да се изживеем, пропилeли сме най-ценното;
и всичките взаимно съществуваме.
Без право на поправка.