автор: utro

Закъснях ли в твойто слепоочие?!
Като речен камък ли те спънах?!
Или идвам рано, та нарочно
в устните ти нощни да потъна.

Как дочу петлите-еретиците
да тръбят порочната ми същност!
Тъй невинни ли заспиват птиците,
че дори насън не се прегръщат!

Аз ли те създадох! От луните ли
вдън гори - душата ми изгаря!
Аз ли сътворих в теб, изкусителю,
вкупом и светеца, и пчеларя...

Тихо се преструвам на ужилена,
а пък още жилото желая!
Като тъмно манастирско вино
причиняваш смъртно олюляване.

Прешленче в усмивките къпинени
сякаш хвърля дъх електроженен.
Няма дума, дето да не вплита
в ласките ти нежно напрежение.

Смях се плъзва с гъдел по олуците -
моята империя трогателна!
Щом сърцето с този смях накуцва,
значи заболявам безвъзвратно!