автор: gumbert

Т.С.Елиът
Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок (цялата поема) - в мой превод


"Ако знаех, че отговарям на някого, който може да се върне в живота, този пламък не би трептял; но, ако е истина, че никой никога не се е връщал жив от тези дълбини, тогава ще ти отговоря, без страх да се изложа"

( Данте, "Ад" XXVII, 61-62 )

Какво пък, ще дойда със теб,
Когато стихне вечерта, като болен
упоен на хирургическата маса;
Е, хайде, нека тръгнем по пустите улици двама -
на земята стърготини, и черупки от стриди
Във евтините кръчми, във шумните вертепи,
В приютите от нощите безсънни:
Повеждат улиците, като скучен спор,
И ще те доведат лице в лице с
убийствения за теб въпрос...
Не питай за какво.
Хайде, да отидем там.

И дамите във гостната маниерно
Беседват си за Микеланджело

Мъглата жълта козина потрива о прозореца,
Димът наднича с жълтата муцуна вътре,
И облизва със езиче всички кътчета сумрак,
До канавките поспира се, където водостоците изливат се,
Със козината си попива сажди от камините,
На терасата се приземи, поскокна, и разбира,
Че всичко туй е тиха октомврийска вечер,
И къщата обвил, за миг заспива..."
И всъщност: има още време
За жълтата мъгла да се промъква между къщите,
Почесвайки гърба си о издадените ъгли.
Има още време, има още време,
Да си създам лице за нови срещи,
Има още време за убийство и вдъхновение,
Има време и за труд на тез ръце,
Изпускащи в чинията пред теб един въпрос,
Време - за вас, и време - за нас,
И толкова време за шляене,
Време за мнителност и съмнение,
И време боязливо да посегнем
Към сандвича със чашка чай.


Във гостната дами маниерно
Спорят за Микеланджело.

("Но вижте само, как е той оплешивял!")
Със сако съм, якичката стегната здраво
И вратовръзка скромна - но с карфица.
(Но, вижте колко е отслабнал само!")
Ще посмея ли аз космоса да обезпокоя?
И стига ми една минута, да разтревожа
Мирозданието
Всяка минута е време
За решение и за съмнение, терзание и отстъпление.

Отдавна вече аз ги зная, тъй отдавна-
Всичките тези матинета, дни и вечери,
Живота свой отмервам с чайната лъжичка,
И отдалече чувам тихи гласове от нечие бърборене -
Там до рояла в гостната събрали са се дами.
Та как аз ще посмея?

И погледите техни тъй отдавна зная,
Дето винаги ме слагат във кавички,
Поставят етикетче, закрепвайки ме на стената,
И аз, пронизан със карфичка, гърча се и стена.
Какво пък, аз започвам
Със фасове изплювам своите привички?
Та как аз ще посмея?

Ръцете им аз също тъй отдавна зная,
Ръцете целите във гривни, ръцете голи и блестящи в мрака,
От лампата огрени - рижавия мъх по тях.
И може би от техните парфюми, нещо ми се губи нишката...
Да, ръцете, играещи със шала,
Та как аз да посмея?
И как начало да поставя?
...............................................

Да кажа, че по улички съм бродил във сумрака
И виждах как димят опушени лулите
На старите ергени, навели се от своите прозорци?..


О, да имах само твърди клещи,
Стържещи по дъното на нямото море!
...............................................

А вечерта преминала във нощ, спокойно дреме,
Погалена със ласкава ръка,
Сънлива...изморена... или пък всичкото спокойствие
На тази нощ
Легнала пред нашите крака,- е само хитра
Някаква престореност...
Та, може би след чая и сладкишите
Не трябва да се стига чак до края на възможното?
Макар да плачех и да постех, плачех и се молих
Макар да виждах своята глава (плешива вече) на поднос,
Не съм пророк и рядко сещам се за чудо;

Веднъж припламна образът на славата пред мен,
И, както винаги, поел палтото ми, захили се Лакеят.

С две думи казано, аз не посмях.

И толкова ли ми е нужно, в края на краищата,
На края на сладоледа, в тишината,
Над чашките и фразите за нас със теб,
И толкова ли ми е нужно
С усмивка да сваля от забраненото покрова
И да го хвърля към убийствения тоз въпрос,
И да река: "Аз Лазар съм и възкръснах от гроба,
Върнах се, за да стане ясно всичко най-накрая", -
И толкова ли ми е нужно, ако някаква особа,
Поправяйки си шала със разсеян жест,
Да каже изведнъж: "Не, не е това, което
Трябваше да бъде най-накрая, не, въобще
Не е това".

И все пак толкова ли ми е нужно,
Нима ми трябва
На края на залезите, стълбите и измитите улици,
На края на порцелана, книгите и полите, шумящи
по паркета,


И това, пък и повече, от това...
Аз, изглежда онемявам,
И сякаш нервите ми прожектирани са
на екрана:
Какво от туй, че
Някаква особа захвърлила си шала на дивана
И, гледайки навън, ще проговори:
"Ама, какво е това, в края на краищата?
Та това съвсем не е каквото трябва".
.....................................
Не! Хамлет аз не съм и не можех да бъда;
Към неговата свита от приятели и слуги
По-скоро аз принадлежа, аз съм този,
Който с реплика ще тласне интригата напред,
Съвет ще даде, навсякъде готов е да услужи,
Почтителен придворен, благонамерен, витиеват,
Надут, и малко тъповат,
Понякога- направо смехотворен -
Понякога - съвсем пък шут.

Старея аз... старея...
По-добре крачолите по-скоро да навия.
Да си среша ли плешивината? Круша да изям ли?
Аз в бели панталони ще отида на морето, не ме е страх.
Ще слушам песента на русалките, утешавайки собствената си
Душа.

Песента им не бе за мен предназначена.

И гледах как русалките се стрелкаха в морето
И искаха да срешат косите на вълните
Но връщаше ги вятър черно -бял назад.
И ние с теб мечтахме там, в страната на русалките
И, стенехме, на хората дочувайки гласа,
Събуждахме се за живот, но заедно с това потъвахме.