автор: Marta

Изтръпнала земята се наежва,
тревите се повдигнаха на пръсти,
небето посивяло,поглед свежда,
ослушва се,забравило гнева си.
Дърветата изопнаха стволове,
протегнаха и клони към небето,
застинаха в очакване на ...нещо.
Реката скри шума си под върбите,
изпъна се,замря,не се огледа,
отправила безцветнияси поглед
там някъде,където почва нещо.
А аз съм там.
В ъгъла на тази замръзнала
в очакване картина.
Викът е в мен
като едно начало
на някакво неясно
предчувствие
за болка.