автор: glishev

Хайку е хайку тогава, когато не е безлично. Стихотворенията НЕ БИВА да се пишат само за да остават думи за мига. Те трябва да бъдат и снимка, и импресия - в тях трябва да има живец, характерност.


Пример за лошо в този смисъл хайку е:

Есенна вечер.
Мълча
и гледам градината.

То е идеално лаконично, непревзето (а превзето щеше да бъде, ако беше "Тиха есенна вечер…") и ясно и по образ, и по настроение. Но картината е твърде захаросана, липсва й онази благородна ръбатост, която понякога замества размаха и гарантира, че стихотворението не е кичозно. Понякога каноничното присъствие на сезонна дума също разваля стихотворението:

Тихо е
и в топли цветове:
есенен дъжд.

"Топли цветове" обезмисля "есенен". Добрият пример би бил:

Облаци
от пламък
са дърветата.
***


СМЕХЪТ НА ХАЙКУ

Никога не бива да забравям, че хайку е вид шега. И когато чета Исса или Башо, трябва да имам на ум Бусон и Джосо. Всякакви бледни романтически увлечения разлигавят хайку (тук не става и дума да включвам най-благородното

О, кукувице!
Ще дослушам песента ти
в земята на мъртвите…

Става дума по-скоро за безобразията на Българската хайку-асоциация). Многото и пищни прилагателни унищожават финеса, а оттам и смисъла на тристишието. Нищо не трябва да ме спира да пиша смешни или саркастични работи. Но, ще възрази някой, хайку е самата съсредоточеност, а смехът разсейва. Нищо подобно! Всяко стихотворение е в свой свят - то е своят свят - и всяко чувство в хайку е някак вгледано в себе си:

Дали е сън
или наистина ме колят?
Ухапвания от бълхи.

Тук вицът е очевиден. Но стихотворението така те въвлича в разказа, в света си, че смехът е също съсредоточен, прибран. Ако си представим мустакат японски благородник, който гръмко се смее на прочетеното, ще решим, че той се разсейва. Но всъщност той не ни вижда, а смехът му е любезен комплимент към поета. Всичко става вътре в стихотворението.
***


ЛАКОНИЗМЪТ НА ХАЙКУ

Хайку се задушава от прекалено многото прилагателни. И тъй като стихотворенията са си малки, често две прилагателни едно до друго (а понякога и в едно и също стихотворение) вече са бедствие. Има случаи, в които и едно е ненужно - контекстът изяснява онова, което бихме му предоставили. Богатството на езика може да се окаже баласт в морето на хайку. Това море бездруго е чаша вода и няма нужда да я изплискват бури.

Листата - като златно езеро
в мъгливата
есенна утрин.

Ясно е, че листата са златни само наесен; "златно езеро" вече е сезонен намек. Поясняването на утринта е тавтологично.
Хайку не е епос и в него няма място за Омировски сравнения. Тук "като" е безмислено, защото хайку не просто сравнява, а по-скоро отъждествява различни обекти - с мигновението на мълния! Прочистено от илюзията за сравняване (всъщност не сравняваме - златни езера няма; ние ги създаваме!) и от тавтологията, стихотворението получава по-малко разводнен и по-хайку вид:

Листата -
златно езеро
в мъгливата утрин.

Същото важи и за следващото стихотворение, в което най-добре проличава, че робуването на сезонната дума разводнява стиха:

Витоша е в мараня
под есенното слънце.
Почти лято е.

Мараня напролет и зиме трудно може да има, тоест премахването на сезонната дума няма да създаде двусмислица. "Почти лято е" ни изкарва извън този сезон и заедно с маранята изяснява достатъчно. Хайку трябва да е "бедно" и пределно недвусмислено в своя лаконизъм (друг е въпросът, че има различни възможности за хайку - да ги наречем чисто съзерцателна и иносказателна; тук става дума за това, че първият план на стихотворението, именно природната картина, е красив тогава, когато не е претрупан).
Същевременно не бива да воюваме самоцелно с прилагателните:

Вали - приспива ни кротко
първият
есенен дъжд.

Тук всяко нещо си тежи на мястото, думите не са употребени случайно или маниерно. Ала от предишното стихотворение "есенното" следва да се изкорени - до кръв. Ето така:

Витоша е в мараня
под слънцето.
Почти лято е.

Махайки прилагателното, постигаме и един чудесен ефект на история с неочакван край. Първите два стиха ни вкарват в, така да се каже, летен разказ, а третият ни полива със студена вода. Така хайку сякаш е Шекспиров сонет с натрупване и внезапен обрат - само че на по-малко хартия. Тук също си проличава шеговитият произход на жанра.
***


В пословичната лаконичност на хайку сякаш могат да бъдат разграничени две най-груби насоки. Класическите стихотворения изграждат (или загатват) своя смисъл върху грунда на природната картина или на каквато и да е материална среда. Тук си струва да се отбележи, че в момента на прочитането си (защото хайку е мигновение на възприятието) малката творба създава връзка между автора и читателя: така се ражда особеното същество авторочитател. Защото при добро писане и добро четене приемателят рисува по вътрешните стени на черепа си цялата картина, пресъздадена в трите реда. Четящият хайку вижда през очите на пишещия и не толкова разкрива смисъла на стихотворението, колкото си го припомня. La petite po'eme щеше да бъде разговор te'te 'a te'te, ако не беше монолог на шизофреник. Стихотворението напомня печатите на търговските партньори от Древна Гърция - всеки от тях носи у себе си парче и когато ги съединят, се получава знак.
Но това беше отклонение. Двата "лъча" на хайку тръгват именно от неговата непосредствена и на пръв поглед буквална картинност. Докато някои образци просто запазват мига, други носят намек, загатват за прикрити смисли. Всяко хайку тръгва от заобикалящото своя автор. Донякъде можем да гледаме на него като на дзенско упражнение: "Открийте десетте прилики между вътрешния и външния свят в произволен момент на вдъхновение!"
За добрия читател успешното хайку е като ясен спомен от любимото му лято или като хипнотичен сеанс, раздвижил неосъзнавани асоциации и настроения. То така или иначе е самата съсредоточеност. От едно до три наблюдения съхраняват генетичия код на мига, компресират го и го запазват, без да загубят нито детайлите, нито настроението.
***


Хрущят стъпките ми
в снега -
куче се бори с кокал.


Закусвам сънен,
уж умислен,
в сумрака.


Зъбите на вятъра
са неопадалите листа.
И той си свирука през тях.


Събуждам се, полу в съзнание
и ето - с къкрене
настойчиво ме вика кафеварката.


Пръсти
върху клавишите на зимата
са стъпките в снега.


Малката лампа
до леглото ми.
Хладилникът бръмчи.

Има бръмбари
в главата ми -
светулки!

Луната позира
за скица
в три стиха.


Много,
много мигове,
откакто се познаваме.

Ръката ти се грее
на парата
от чая ми.

А откъм хълма -
само мълчанието
на елфите.


Пътувай с метрото
и никога няма
да видиш Града.


Случайни работи
случайно се случват
на случайни хора.


Вятърът бутал вратите!
Призраците
са си в моята глава.