автор: batteria

Те. Сутрин те стават. Мият си очите, почесват се. После мият зъбите. После с острите пръсти на гребена разресват косата. Каквото е останало от нея. После почистват гребена. После се взират в огледалото. В устните, цвета им, извивката. Брадичката.
Сенките под очите. Слепоочията. Те, това са другите хора. Които сутрин имат с кого да говорят. И чийто тела нощем не са сами. Телата на тези хора са меки и топли. Дори гъвкави. Кожата им излъчва собствена и чужда миризма. Очите им са спокойни. Ирисите отразяват предметите. Зениците са като зрънце черен хайвер. Другите хора имат разграфени дни и нощи. Те се срещат със себеподобни, разменят думи. А също и усещания. Усещане за близост. Докосване до чужда ръка. Ръкостискане, потупване по рамото. Прегръдка. Докосване по бузата. Анатомия на близостта. Допир, топлина, мигновена, нарочна болка. С петте пръста през дланта на отсрещния. С отворени очи срещу чуждите. И някакви настроения. Също пожелания. Надежди. Че утре ще се случи същото. Утре е петък. И всичко ще се повтори. В събота и неделя телата събират топлина, която раздават от понеделник. Пет дни. После телата се свиват в къщите. И мислят. Това са те. Нещата, които Бог е създал от скука. И нещата, които хората правят от скука. Или от страх. Някакви тела, на два крака, с две ръце, двойка уши и очи, устни, зъби, чело, гръб, корем, колене, глезени. Всичко трябва да бъде пипнато. Опознато. А после усещането прибрано, сгънато внимателно, и заключено. В кутията, която някои наричат спомени. Този бе синеок. Ръката му бе суха. Висок и студен. Тя. Тя бе плаха. Дланта й влажна. Загадки. Хората и спомените им. Те се провират през тях като през много тесни коридори. А в края на лабиринта умират. С отговори. Или без тях. В края на изречението има точка. А не въпросителен знак. Най-спокойното изречение. Ясно. С две думи в него. „Това бе". После, отвъд, загадката е друга. Усещанията, спомените, миризмите, допирът... Развиват се като кълбо. Отделят се едно от друго. И от тях се плете нов лабиринт. Безкраен. Защото вечността е безкрайна. За покрив се слага небето. По средата се слага въздух. Отдолу земя. Върху нея хора. Безплътни. Без тела. Отвъд и тук е едно и също. Задгробният живот е огледало, но в него няма плът. Бог се разхожда пред него и пробва различни кожи. Понякога се вселява в човек, а понякога в животно. Морско или сухоземно. После си тръгва и душата на нещата е опустошена. Отдалеч, от мястото, където се намирам мога да разпозная опустошените хора. В тях е глухо. Телата им са тихи. Оглушителна тишина. Миг, преди да се дръпне спусъкът... Когато човек се е докоснал до Бог или някой от неговата свита винаги си личи. Човекът умира. Бог не може да си играе. Затова преди края на лабиринта хората се докосват до другите. Те. Някои. А други като мен се пазят. Наблюдавам хората отстрани. И всеки ден съм на тази пейка. В парка. На алеята с високите кестени. Покрай мен минават части от света. Някаква невзрачна прашинка от вселената. Някои ме виждат, заглеждат. Сякаш съм тук от времето преди Сътворението. Или от въпросния злополучен петък. Когато от някаква си кал Бог е създал мъжа, а после и жената. Нарекъл ги хора. И с това се родила думата „обида", защото нищо друго не им е дал. Оставил ги е. И досега, горките, се щурат в Рая, без да знаят какво да правят с него. И още по-страшно - какво да правят със себе си. После тези хора са създали други хора, те от своя страна също, после моите родители са създали мен. А сега аз създавам картината. Тази картина. Паркът, дългата алея, пейката, кестените. Едно дете се взира в мен. Усмихва се. Усеща ме. И отминава. Някаква муцуна на куче се отърква в глезена ми. Не мириша на нищо. На нищо непознато. Кучето ще ме забрави. А също и детето. Днес е понеделник... Ще съм тук до пет часа. Часовете са създадени от хората. Трудно е за обяснение. Абстрактно. Според тяхното летоброене съществуват години, а също и сезони. Според моето не съществува нищо. Денят свършва, когато някой на небето хвърли воал върху светлината. И започва, когато вдигне същия този воал. В ъгълчето му има дупка. И аз ще мина през нея.
Все някой трябва да разкаже една скучна история. В която да няма нищо. Ето я. Това е точката от едно изречение. От най-спокойното изречение. Без претенции. Без желания. Без красота. Част от пъзел. Тъмното в замъка на принцесата. Болката в окото на коня. Отблясък върху сабята на някой, който ще разреже тръните. И ще се изкачи по стълбата. Ще отвори прозореца. Отвън ще нахлуе свеж въздух. А също и шум. А после ще се появи друг човек. И той ще разкаже друга история... Няма друго. Точка.