Бях се замислила и отнесла нанякъде, както винаги, когато съм сама.
Гледах разсеяно към люлките, на които писукаха радостно като птичета група деца и си мислех за една любов. Имаше толкова огън в нея. Обичах да си припомням началото, обичах да си припомням и средата, сърцевината, харесваше ми да си спомням и началото на края. А всъщност край така и няма досега. Има само дълга и съвсем не мъчителна агония. Нещо като отлагане на неизбежното или може би отлагане на новото начало, в което огънят се разгаря още по-буйно. Второто е по-вероятно, затова може би, старателно гася всяко въгленче, което е способно да предизвика опустошителния пожар. На мен и така ми харесва. Има някаква носталгия, която ми носи положителни чувства и ме зарежда с енергия. А последиците от нещо ново или от възобновяването на добре забравеното старо, могат да бъдат катастрофални... пък аз не съм от смелите.
Ето такива мисли ми минаваха през ума, разбира се съчетани с пластове други, например - хммм, този студ е оцветил ръцете ми в червено-синьо, ужасно са грозни така, разхвърляните по мой собствен ред бележки пред монитора, трябва да прочистя и подредя, днес да не пропусна да се обадя на мама в подходящо за целта време... Ей, това парче ми пълни душата, увеличавам силата на звука, намествам слушалката на уокмена, дето все се опитва да ми пада, на лявото си ухо. Приказката, която така и не довършихме с Дими, все още ми чопли душата, отвреме-навреме измислям нови завършеци, защото чувствам, че нямам сили да продължа. Ето - в този Дракона е взривен заедно с жури и публика от неумелия си приятел-пироман и само вярната му приятелка Мисти обикаля пепелището и като намира обгорелия му скелет, го дава на магьосницата, която със заклинания му вдъхва нов живот... божичко, защо не обичам да убивам героите си, както винаги прави Сивия вятър... може би при мен стахът е точно обратният:))) Него го е страх те да не придобият плът и кръв, а аз не искам да умират - искам да живеят своя книжен или виртуален живот, пък ако имат и реален - още по-добре... защото си ги обичам всиичките.
В този момент усещам нечие присъствие близо до мен. Не съм усетила приближилата тихо фигура. Сяда плавно и грациозно до мен, лъхва ме миризма на пролет и нещо замайващо...Тя е изключително красива... Гледам я и не мога да не й се усмихвам с цялата нежност, на която съм способна. Очите й са сини, но с онзи плътен цвят, който съм виждала само у Елизабет Тейлър, разбира се - по филмите, не на живо:) И да исках, не бих могла да откъсна повече поглед от тази синева... а аз не искам. Нежна е и матовата кожа и сякаш блести, а усмивката й е прелест. Потрепването на ъгълчетата, извити нагоре като купидонов лък, ме очарова:))) Не знам кога съм успяла да се наклоня към дамата, съвсем необичайно покрила главата си с нещо като наметало. Макар да съм виждала и други, облечени по този начин, на нея й стои сякаш дрехата е била създадена специално и единствено за нея. Гънките й подчертават изяществото на фигурата - висока е и слаба, но има закръглености там, където трябва да има и то в достатъчни количества. Всичко това отбелязвам съвсем машинално, защото в това време вече разговаряме... познайте за какво... не вярвам на ушите си.
За моята любов, за надеждите и мечтите, за всичките вълнения - стари и нови. За бъдещето, миналото и настоящето. Ръката й държи моята и е топла и мекичка - същинско кадифе. Погледът й прониква през пулса ми и влиза в сърцето ми... и знае. Знае колко много мъка е способна да създаде онази, Истинската любов. Изпива мъката с очи, попива сълзите с ръце... отмята назад качулката на мантията си и по правите силни рамене се разпилява като черна река най-гъстата и лъскава коса, която съм виждала в живота си. На лъчите на оскъдното следобедно есенно слънце тази коса оживява. Къдрите са подредени като невероятна дантела. Обрамчват нейната дълга шия, права, държаща гордо изправената глава. Горната устна е едва забележимо по-дебела от долната и сякаш подканва да бъде целуната... Деликатните ноздри потрепват, когато се усмихва, трапчинките на двете бузи са дълбоки и й дават очарователния вид на малко момиченце:) Тъмните гъсти и дебели вежди подчертават неповторимата дълбочина на очите - гримирани дотолкова, че приличат на огледало, отразяващо вътрешната красота на това дете на природата.
Леко повдигам ръка и слагам длан на бузата й.. тя само ме поглежда и се засмива - искрички пръскат от очите й, звънът в гласа й приканва... да запееш.
Докосването ми доставя удоволствие, но думите - още повече. Това, което ми предсказва циганката, ще се сбъдне - знам. Това, което ми разкри за миналото, винаги е предизвиквало озадачаване и недоумение у мен, сега вече съм спокойна. В настоящето ми има само... има настояще и нищо повече не мога да разкажа. Тя ме предупреди - не разкривай тайните си... не казвай на никого за нашата среща, за моите думи, не казвай, защото потрепването на тези мигли, хвърлящи гъста сянка в очите с мъничко тъга в тях, е способно да предизвика хаос в живота ти. Не споделяй, мълчи... защото сълзата, отронила се по бузата ми като миниатюрно диамантче, може да потопи в сълзи и теб, и твоите любими хора... Не бива да издаваш... тайните си... защото другата ръка, която се повдига хипнотизиращо и докосва устните ти, може да стисне сърцето ти...
Потъвам... забравям... отварям очи. А до мен спи едно бездомно куче, децата ги няма, само нещо блестящо до мен на пейката привлича вниманието ми. Едно диамантче... чудя се. Не знам откъде се е взело. Трябва ли да го прибера и дали няма да си го потърси някой... Един аромат идва до мен и някаква сянка от някакъв спомен за някаква дама... не, това е било сън, дори не знам кога съм го сънувала. Ставам, прибрала прозрачното камъче в джоба си и знам, че никога няма да го загубя, подаря или унищожа. Това е моят талисман.
Няколко години след това я сънувах... вече се бяха сбъднали всичките й предсказания... усмихваше ми се отново по своя неповторимо вълнуващ начин и ми разреши да разкажа, а аз дори я нарисувах... защото образът й гореше толкова ярко в мен, че искаше да му дам нов живот. Това е тя - Циганката:
Gypsy Star
За да съзрете това, което и аз... просто увеличете рисунката и я осветлете... сякаш я огряват лъчите на залязващото есенно слънце... и приятни сънища! :) Вече сте омагьосани! :)))