Казвам си, че няма да пиша,
нито утре, нито вдругиден.
Няма листове и химикалки да докосвам,
умря пламъкът във мен.
Сякаш улицата вече пуста е,
улицата с думите безброй.
Тя намира се в главата ми,
тя не даваше покой..
Ето, предметите вече не разказват
своите приказки омайни.
Светлината сива, безлична е
и разгадани са нощните тайни.
Примирих се със своята съдба,
не ще творя вече.
Като от пробито стъкло
радостта изтече.
Но почакай, разочарование
грозно и мъгливо!
Махни се,самота,
всичко отново е красиво!
Замалко да забравя-
докато в мен живот кипи
мечти ще имам цветни,
душата ще лети.
Над непознатото отново и отново
с усмивка ще минава
не ще позволи
да потъна във забрава...