автор: batteria

Затвориш ли очи никой нищо не може да ти направи. Защото изчезваш. Могат да наранят тялото ти, да го продупчат, от него да бликне кръв, можеш да изпиташ болка, да те повалят на земята, да те ритат или скубят, но не могат да откраднат най-ценното. Отвориш ли очи, то ще изчезне.
Тя забързва крачка. Зад нея има някой. Следва я от ъгъла, от началото на улицата. Стъпките му са в нейния ритъм. Сърцето й прави два удара, затихва, тя поема дъх, сърцето прави още два удара, затихва, поема дъх... А човекът зад нея също. Не смее да се обърне, защото ще му разкрие очите си. Ще бъде уязвима. Уязвена. И опитва да ускори леко темпото. Отпуска раменете си и си повтаря „По-бързо, по-бързо". Погледнато от високо тялото й прилича на пергел, краката й са остри, едва докосват земята. Снегът под петите й е като хартия. Скърца, мачка се, разтяга пред нея един дълъг, неизписан ред.
А човекът може да е всеки. Не му е нужно да се крие. Когато тя е минала покрай него, той просто е протегнал крак и е стъпил в отпечатъка от нейната обувка. Сега диша нейния въздух. Дробовете й издишват бялото, то остава вцепенено и настръхнало на място, човекът стига до него, вдишва го и то му дава сили. Дишай, дишай, дишай. Устните й ромолят. Усеща го вече почти до гърба си, сякаш, ако оближе устни, езикът му ще се залепи върху студената й шия. Там, където косата е сресана рязко нагоре, обрани са всички косъмчета и е пристегната в кок. Ако беше по-бърза, можеше да му се изплъзне. Възможно е и да я познава. Може би е някой познат, някой близък човек, някой, който иска просто да я спре. Но е възможно и да не е... Ако погледите им се засекат нещо ще се случи. Затова тя гледа само напред. Отпуснати рамене. Диша плитко, учестено. Вместо две претупвания и дъх, вече има три. Дъх, три, дъх, три, дъх... Сякаш в гърдите й се е скрило зайче. Като онези зайчета от детските книжки. Страхливо и бяло зайче с дълги уши, червени очи и розов, палав нос. Сърцето на зайчето прави тридесет удара, а нейното три. Сърцето на човека зад нея прави три удара, но в гърдите си носи вълк. Сив, приклекнал в тясното пространство, жаден, уморен. И човекът я преследва, защото вълкът иска да избяга. Ако това бе пропаст, а не най-обикновена улица, накрая, на самия ръб, тя щеше да се хвърли. Заедно със заека. Да полетят отгоре към нищото. Точно както в приказките. Онези снежни, страшни приказки, които майките четат на малките деца и те си отдъхват, че близо до мама не може да припари нито едно чудовище, нито един черен бик, нито един зъл магьосник, нито един разбойник, който краде деца. Детето се огражда с гласа на майката като с плет, верига, ограда. Толкова е висока, че нито един вълк не може да я прескочи. А толкова крехка и невидима, защото в сърцето на всяка майка също има заек.
Каквото и да си представя сега, каквото и да поиска, както и да се моли, към който и бог да се обърне, никой няма да я чуе. В такъв студ никой не излиза навън. Прозорците на къщите са тъмни, стените им са студени. Дори да крещи, викът й ще се натроши във въздуха като стъкло. Ще се превърне в скреж. В отпечатък от обувка...
В края на тази улица е нейната къща. До която може и да не стигне. Може би това е само провокация. Човекът, преследвачът просто иска да я изплаши. Да види в очите й страх. Като пламък - издължен в зениците й...
Ако преследвачът знаеше, че тя не е заек, нито дете, а най-обикновена жена, може би нямаше да я преследва. Сега той върви след нея, защото иска да види нещо друго. Нещо, което тя не притежава. Или нещо, за което дори не подозира. Ако се обърне рязко и има смелост да го погледне в очите, тя ще разбере... Затова... Преди четвъртия удар, преди него, точно сега, в този миг, между миналата и докосващата я следваща секунда, тя ще се обърне. И той ще спре. Защото тя е силна. И дори по телепатия може да му предаде своята сила. Да го вцепени. Да го превърне в снежинка, в бяла сянка, в мъгла...
Жената спира. Погледната от високо не прилича на пергел, нито на тяло, приютило бяло зайче от детските книги. И от разказите на големите хора. Големите гъливеровци, които обитават милиарди пъти по-огромна от тази планета, биха могли да й помогнат в този момент. Не е трудно. Никак не е. Милиони гъливеровци се разжождат по техните дълги улици, срещат се, разменят огромните си думи, смеят се над техните огромни зайци и още по-огромни вълци, но никой от тях не се присяга заради една жена, изплашена на пътя. Никой.
Погледната отгоре жената не е преследвана. Зад нея няма никой. А това е една измислена история. Наистина.