Там някъде над света нещата изглеждат различни и нереални , сякаш се къса пъпната ни връв със земята . Този разказ е за мен и пътя.
И там беше тя - Великата Земя на Човеците.Могъща и изтерзана, прегърнала в полите
си морета и океани , с протегнати ръце като пропукани вени се виеха със змииските си тела реки и поточета и разнасяха мощта по цялото и тяло.
И вървяха те по нея, децата нейни, дълбаеха в нозете и,катереха се по тялото и , а тя
въздишаше леко и потреперваше когато прекаляваха със добрините и.
А аз вървях през синьото небе, загърнат във мъгли и неизвалял се сняг, обгръщах се все повече и се криех от хората.Бях вървял толкова дълго , изплетен от мечти, минало и бъдеще и се чувствувах толкова близко до отговора които търсех , че мислех че ще го докосна почти.А той все някакси ми се изплъзваше. И беше близко и далеч, и беше материален и в същото време толкова безплътен.А аз вървях и гледах красивия океан , и чувах шума от изкуствените птици с които човеците летяха.И пред очите ми бяха спомени, някои отминали , други сигурно от бъдещето. Усмивки затворени в кутии , грижливо подредени на лавиците на спомените ми , и прегръдки мъжки и здрави , и чуства неприкрити зад измислени задръжки.Бях тръгнал толкова отдавна , че бях забравил за тях, понякога изваждах кутиите , внимателно надниквах вътре за да не би случайно да избягат усмивките и пак ги слагах лекичко на място , да не би усмивките да станат тъжни. Но те си бяха винаги истински , и аз се успокоявах.Дали понякога не забравям ззщо съм тръгнал ?
Не , надали . Знаех много добре - за да намеря това което търся. Само дето незнаех
че това ще е едно пътуване към себе си , едно откриване на всичко това което не съм знаел че го има. Едно ново начало , започнало в миналото. И толкова време търсех равновесието си , онази точка в съзнанието ми която ме изправя пред всичко без да мигна дори ,че не знаех дали то съществува наистина или всичко което си мисля че търся е просто поредния капан на действителността.Дали всичко бе в главата ми ? И в този миг ме огря първият слънчев лъч, погали ме по бузата и после
игриво почна да ми прави "зайчета". Погалих го и аз , усмихнах му се. И той започна да ме стопля , и вече нямах нужда да се крия в наметката си от мъгли , исках да се топля на слънцето , да му се радвам , да дишам дълбоко и ето тогава започна . Нещо толкова дребно ме огря толкова силно , протегна се и ми даде светлината си , като не искаше нищо в замяна , нямаше условия или усукани проблеми , просто ми даде усмивката си като дар. И аз я приех , и му отвърнах по същия начин , и започнах да се раждам вътре сам за себе си , да преоткривам и отговарям на всичките си въпроси. И разбрах , че пътя е направил нещо много за мен , че небето ми е дало пространството да мисля свободно от земните си проблеми, и тогава се видях , малък и къдрав и рошав , с детското си камионче , и се гледах от страни и се чудех как съм могъл да избягам от това щастливо дете.
И знаех , че то не си е отишло , наведох се леко го целунах по челото и му казах
"Благодаря ти" . А то ме хвана за ръката и ми отвърна тихичко - "Радвам се че ме намери , но сега е време" . И нямаше нужда , аз знаех че е време . Благодарих на мъглите че са ме покривали и слязох там откъдето тръгнах, и пак беше светла и топла утрин , и подскачаха лъчите по тихото море.
Захвърлих всичко , зарових крака в пясъка , наведох се да послушам как туптеше сърцето на земята във хиляди гласове . И светеше слънцето стопляйки бреговете , и там беше тя могъща и самотна - Земята на Човеците , а бях малък аз коленичил в мокрия пясък , и изписах с пръсти в него - "Обичам ви всички".