автор: libra

Четиримата нeзрящи, които свирят на китари и акордеон и пеят на пл.Славейков, сега са в подлеза на метрото.Случи се когато минавах от там да е „Соле мио".
Пееха, като че ли не заради парите за които бяха излезли в студеното време, защото все някак трябва да се преживява, пееха и песента излизаше от сърцата им.
Те никога не бяха виждали слънцето, но пееха възторжено и се усмихваха.
Може и само така да ми се е сторило, все пак бях само един минувач, но се усмихваха.
За частите от минутата в които преминах, имах усещането че съм някъде където е светло и чисто и там в светлото и чистото, лоши неща не се случват, там е сигурно, спокойно и усмихнато и знаеш, някак си го знаеш, че светът ще го има и нас ще ни има в него и всичко си е на мястото и бъдещето съществува и е въпрос на време да свърши тази зима.
Очите, дали ако ги затворя, ще стане чисто и светло, така искам да си върна онова усещане.
Въпрос на време е да се науча да виждам със затворени очи.
Тогава песните ми няма да са тъжни.
Тогава може би ще ме има, ще се усмихвам и ще пея възторжено слънчевата си песен.
Слънце мое.