автор: hope

Жаждата за свобода може да те побърка... ако е неосъзната


"...Но може би всеки се нуждае от своя частичка, на която - образно казано - е позволено да тича гола под дъжда, да мисли за немислимото, да се спотайва в ъгъла и да шпионира света..."

Редовете бягаха от погледа.
Сивата светлина на дъждовния следобед течеше с водата по прозорците.
"... да тича гола под дъжда.."- нещо в ума на Р. реагира на тези думи. Те му дадоха живот, събудиха го и го накараха да се бунтува.

По-бърз и по-отчетлив се чуваше ритъмът на капките. Мокри улици с разхвърляни по тях локви като барабани, удряни от дъжда, плющяха в ушите на четящия. Пред очите му се мяркаше мокрото шосе с леещите се по него реки кална вода... и нечии нозе с плясък го носеха към сърцето на бурята...

Р. стисна очи и разтърси глава.
Р. кихна и недоволно затвори "Крадец на време". Тери Пратчет не бива да се възприема насериозно особено в дни като този. Така човек неусетно може да прекрачи границата на лудостта.

Стана и затвори плътно прозореца, през който влагата на гадния дъжд, оставил го без ток, телефон и вода, се процеждаше в живота му.
Хремав нос, съсипана отпуска, прането не съхне, а се разлага, почти никакви чисти дрехи не останаха...
- Глупаво е - каза си Р. - да мразиш природата като виновник за всичко, но трябва да си още по-голям глупак, за да не изпитваш омраза, когато някой те постави в такова положение.

__________________________________________________________________________________________
На път към кухнята, търсейки утеха от живота под формата на някой сандвич, усети струя студен въздух в гърба си. Върна се и затвори прозореца, през който влагата на гадния дъжд, оставил го без ток, телефон и вода, се процеждаше в живота му.
...Та значи един голям сандвич с риба тон... Спря по средата на коридора и смръщи вежди, усетил нещо странно. Тежкото уплътнение на грипа, затъкнало мозъка и всичките му сетива, със закъснение пропусна действителността.
Обърна се. През отворения прозорец гадният дъжд, оставил го без ток, телефон и вода, се процеждаше в живота му. Пръскаше шкафа, върху който остави опакованите в шарени корици измислици на Пратчет, и предизвикателно бавно се плъзгаше по стъклото. Размиваше границата между щурата фантазия по страниците и неговия подреден, нормален, реален ("БАНАЛЕН" кресна някой) живот.

Странно, дограмата беше съвсем нова, преди три седмици я смени. Вятърът навън - не толкова силен. Какво би могло да накара прозореца сам да се отвори? Дръжката трябва да се завърти на деветдесет градуса, все пак. Само човешка ръка би могла да го направи.
Обзет от внезапен страх малодушният Р. се завъртя на пети и трескаво огледа стаята. Рационалният Р. се опита да си спомни дали е заключил вратата. Скептичният Р. се усмихна под мустак и отвърна на другите двама, че дори е пуснал алармата, защото, в крайна сметка те всички са един малодушен Р.. Всички Р. се скупчиха около картината на отворения прозорец, събраха глави, замърмориха притеснено...
В един момент Прозорливият Р. попита: "Кой кресна "БАНАЛЕН"?"

- Полудявам - каза си гладният Р. и отиде да си направи сандвич.

Интересно е как можеш мигновено да избягаш от проблемите си в един сандвич. Или в гладенето на ризата. В ходенето до тоалетна даже. Битовизмите попиват цялата ти мисъл и със спокойната си осезаемост започват да ти изглеждат по-реални от всичко, което не можеш да пипнеш, чуеш (или да му пуснеш водата).
Р. твърде често се криеше зад тях и зад готовите представи, лансирани от вестниците и филмите. Оставяше се да потъне в навика. С една дума, харесваше му да не мисли.

"БАНАЛЕН!!!"
Задави се. Известно време отнема да повярваш, че има някой, който крещи обидни думи в главата ти.

- Господи, всичко е толкова СКАПАНО! - викна Р. към тавана.

Ипусна едно "уфф", захвърли сандвича и се заразхожда напред назад из апартамента.
__________________________________________________________________________________________
Повъртя се около телефона, посегна нерешително към слушалката, но се отказа.
- "Ще чака ли цяла седмица момиче като нея!? И то да й се обади някакъв гъгнещ, грипав и мрачен мърляч, оцапал последната си тениска с риба тон!?"
Все пак набра номера. Сигналът бавно се повтаряше ("ти-и-и-т"). Надеждата бавно се изпаряваше ("неее!"). Накрая се включи телефонния секретар.

"...ти нямаш нищо, нямаш дрехи дори
нямаш даже гадже, любов да ти дари..." - затананика си Р. песента на "Подуене блус бенд". Кой ли ги слуша вече тия динозаври.
- Ние с тях сме живи архаизми. Светът ни подминава, братче. Оставят ни, тъпчат ни по пътя си - мърмореха си Р.-тата един на друг.
__________________________________________________________________________________________


Продължи да се влачи унило от стая в стая. Когато крачките му го преведоха пред огледалото до вратата, отражението на лицето му се ухили лудешки насреща. Р. отмина нататък. После осъзна какво беше видял и сепнато притича обратно. Посърналата физиономия, която го гледаше от стъклото, му се стори дори по-голяма подигравка.

Раздразнението и ужасът колебливо съперничеха за място в главата му, но раздразнението накрая решително взе връх. Не можеш да се уплашиш истински от нещо, преди да си успял да повярваш, че то съществува, нали?

Ритна вратата на кабинета си (която не помнеше да е затварял) и погледът му падна върху отворения прозорец. Паниката веднага се надигна, но след това си спомни "Не съм го затварял".
Настроението му се влошаваше с всяка минута. Беше бесен и нещастен. И самотен.

- Неподходящ момент да ми въртиш неприятни номера!- заяви във въздуха. На кого го казваше?
Отстъпи крачка назад към стола си и седна.
Момент на изненада.
Изохка силно, когато се удари в пода.

- Това е изтъркано от употреба във филмите, пич! Я кажи какво искаш и ме остави на мира!... - помълча, колкото да усети нелепостта на положението.
- Какво искаш, твойта *****!!! Боклук!
Следобед на абсурда. Столът го нямаше никакъв, затова Р. седна на ръба на бюрото и мрачно започна да си играе с мастилена писалка.
- Лесно бих повярвал, че някой някъде пише разказ на такава тема. От онези модерните гадории. И главният герой е психично болен. Но да се случва в моя хремав следобед е напълно невъзможно. Извод: главният герой е психично болен.
Сведе поглед към плота, където драскаше без да мисли на лист хартия. "искам да тичам гол под дъжда!" се открояваше сред завъртулките. Забеляза, че е отворен и вторият прозорец, а въпросният дъжд се лигавеше и го пръскаше със слюнки.
Свръхестественото е очарователно-мистично само от разстояние. Стане ли част от живота ти, се превръща в най-досадното нещо на света.
Р. нададе гневен рев и захвърли писалката навън. Последваха я смачканият на топка лист и един от чехлите му - за навалица.

_______
Разказът завършва с героя, тичащ като луд под дъжда и късащ дрехите си.
_______