автор: min4o

Не може да вървиш сред щандовете и да не ти си прииска да треснеш една тупаница на бабата с малкото детенце...
А преставяш ли си колко далеч може да изхвърчи, ако го целнеш с боца...

Студено е. Вървиш. Другите също вървят - но май не в същата посока. Бързаш... за къде? Дори и да стигнеш дали ще има някой там? И пак. Седиш сам в студа и си въртиш мартеницата, която ти е подарила мама сутринта. Другите също си имат - нима си приличате? Ако аз сега спра ей тая забързана жена или пък този добре облечен господин и им подаря една мартеница дали ще ми обърнат внимание....

Едно малко дете седеше на страна от минаващата тълпа и плачеше. Съвсем малко беше - има-няма 10 години. Около него хората преминаваха забързано, някои го побутваха, други го настъпваха. Никой не го видя. Никой не видя и двете мартеници, които бяха паднали на земята. Хората ги тъпчеха. А детето плачеше. Сълзите се стичаха по двете му изпръхнали от студа страни, изпълвайки устата му със солен вкус...

...Не! - кво не бе, аз още не съм казал каквото исках да кажа... Честита Баба Марта и на вас, Госпожо. Нищо, че не ми обърнахте внимание. То са е пълно с такива ненормалници. Па и аз кат' се знам как изглеждам - я съм някой наркоман, я някой извратен психопат готов да пребие, ограби и изнасили всяка срешната на улицата жена. Младеж- к'во повече да говорим изобщо.
Студено си беше. Т'ва е сигурно. И всички мрачни, умислени, умърлушени. Гледа в земята и не го интересува нищо. И мене не ме интерусава нищо. Да имах просто три кила мартеници да ги раздам на хората...

А си беше студено. Голям студ. Като бях малък пак все ми беше студено... Все някога трябва да се стопли... Нали?