автор: Tiranozavar

Тя е светла, с бяла кожа, широко лице, къдрава черна коса. Пълничка. Някои наричат лицето й детско, тя предпочита по-прости думи. Използва "чар" или "усмивка" или просто "белота".
Ръцете й са потни, а очите ококорени. Докато те гледа нещо рови в теб, сякаш те иска. Очите й едва забележимо и тъничко припламват, а влажната острота на погледа й се забива някъде в гръбнака. Тя не е паяк, нито медуза. Вероятно октопод. С едната ръка вдига чашата, с втората си оправя бретона, с третата те държи за шията, защото те желае. Дълбоката й и черна уста те засмуква и прихваща вътрешностите ти.
Усещаш бюста й почти под носа си, да те обгръща, в тежка, вяла и отпусната горещина. Мирише на спарено, на желание, на нега.
Опитва се да се усмихне преди да схруска с алчна захапка врата ти, да оближе с дългия си грабав език ръцете ти, корема ти, бедрата. Иска да се спусне по теб като алпинист, да забие острите си нокти в клепачите, да се гмурне във влагата между зъбите, под езика. Разтваря бедра, отпуска корем и ти, жертвата, вече се спускаш по хранопровода, от двете страни, от дясно и от ляво, са белите й дробове, а долу, точно под нозете стомахът, пълен догоре с още жертви, обезскостени и осмукани.
Тя е образът на хищника, една изтегнала се мързелива пума, която се разплисква във зениците ти, докато с устни опира в мекото на ухото ти, люлее се върху вестибуларния ти апарат, замайва. Тя нарича това „омая".
Докато падаш, вътре, в тъмното, някаква част от теб е залепнала по брадичката й, тя изплезва език и хоп, като хищна магнолия, те взима, хубаво те схрусква, някак закачливо си играе с върха на езика с пъпа ти, после с петата. Коляното ти опира в отвора на стомаха, някакви малки мравчици, микроскопични бактерии приминават светкавично през кожата ти, като синкоп, като метроном се блъска в теб гладът й, породата й, целият й вид - на онези, погубени отдавна животни. Загинали от комета, метеор или застудяване. Коремът й е турболентен. Аеродинамичен, като дълга, тясна пътека, която хубавите бедра на стюардесата украсяват, насичат на малки ромбове от крачки. И ти, някак дори вън от себе си, искаш този полет никога да не свършва, да не се приземиш, и няколко пъти да преминаш над Слънцето, огряло сухо лявото ти, все още неизгризано ухо.
А вътре не е студено, горещо е, чуваш свистенето на въздуха в дробовете й, виждаш облия като капки дъжд кислород да се всмуква в кръвта й, да стига чак до върховете на пръстите. Тя протяга ръка, дългото й пипало е набелязало друга жертва. Друг мъж или жена. Тя обича хората, не само на вкус, на допир, на мирис. Понякога проявява милост... Дълго, наблюдава жертвата отстрани. Наслаждава се на последните й мигове живот, вън от влажното, хищно и дълбоко, което крие в пазвата си. А пазвата й е пищна. Носи блузи с дълбоко, щедро деколте. В ръба, точно в чупката, между гърдите, неестествено грее малко разпятие. Тя не знае какво значи то. Но я радва. Мисли си, че подхожда на гладката й кожа... Кожа на месоядно. Нощем трудно спи, зад клепачите й се изсипват цяла гвардия от буреносни облаци, полкове от светкавици. Тя се хвърля, трудно смила погълнатото, картините, себе си. И никога не се е виждала в гръб.
Най-страшното е да хванеш един нож, да допреш острието му в корема си, и да си представиш, че я убождаш. Накрая, малко преди кръвта да бликне, със съскащ звук, ти изтегляш левия си крак навън, после десния, после торса, после ръцете, после шията, после лицето. Изтупваш се като малко паяче от соковете и мазнините й, тръскаш дяволито глава, точно като цвете, полюшвано от вятъра, изправяш струната на гръбнака и закачливо питаш:
-Искаш ли още?