Ела,
преди да натежат нозете ти
и в дланите да стискаш шумотевици,
вселенски хор брътвежи и гърмежи,
забили се във стъклената вата преди тъпанчето.
И писналата тишина ти е завивката,
която все се свлича и събираш
до милостта на утрото, чертаещо
познатите контури в стаята,
когато ще открехнеш гардероба
и без да гледаш, грабваш блузата
с материя от чужди делници.
Ела,
преди да се е съмнало,
тръгни към себе си по тихата пътека -
онази слънчева и къпана,
омарата на топлите ни мисли
и жадните треви на сънищата ми,
застинали, росата не преглъщащи,
с която ще милувам глезените ти
за да пристъпяш леко и по-нежно
така, без да разбуждаш демоните,
преструващи се на заспали делници.
И стъпка подир стъпка се издигаш,
спокойно е и топло под завивката,
най-плътната завеса на клепачите
за миг изтрила всичкото на страшното,
където тъмното е светло за детето.
Ела и застани до мен, очаквам те.
Ела в спокойното да гледаме нататък.