Той:
Очите й ! Очи не бяха.
Две топли,странно гледащи зеници.
Ръцете й!Ръце не бяха.
Две тънко вплетени лозници.
Сърцето й!Сърце не беше.
Приказка за злото от стари времена
Тя идваше при мене само нощем,
прошепваше , че е вечерната тъга.
Тя:
Очите му!Най-тъжните очи.
Избягали далеч,накрая на света
Ръцете му!Най-искрените длани.
Така и не успях да разбера.
Сърцето му!Все още неродено.
Проритваше макар полу-почти-едва
оформено по моята-
вечерната тъга.
Аз:
Видях ги може би веднъж.
(хайде нека бъдат два)
Тя тръгнала след своя кош
като след мъж.
Той с бастунчето лениво
тракащо по хладния паваж.
Все тъй се търсеха до края,
а по различни пътища вървяха.
Тя в приказката нейна неразбрана-
той сред неродените сърца.