автор: pentimento

"Ради чего на душе так тревожна..."

Паметта изневерява, цялата осеяна с повредени сектори и там е онова, което отдавна го няма - ютия с тъмночервени въглени, пружина от стар грамофон, месингова Света Богородица и черни сажди от парни локомотиви.
Някога се изкачвах на върха на голяма, а сега малка могила, захвърлена сред жита безкрайни. Бях птица, не движех крилете си, оставях се на вятъра и той ме държеше там на небето, високо и неподвижно. Пак там, четях историята на Атлантида, Картаген и Римската империя и можех да бъда Цезар или Антоний, да предвождам легиони и печеля битки. И повярвах, че всичко написано се е случило, едва когато намерих позеленял меден систерций, на който едва се различаваха вълчица със сучещи Ромул и Рем. Спусках се по стръмна пътека до хълм от луднали глухарчета и в подножието постройка с розов цвят. Всеки път когато минавах покрай телената ограда, неподвижни мъже с неподвижни очи ме гледаха. Облечени странно еднакво, брадясали и безнадеждни. Обречените очи изглеждат еднакво във всички лагери. И повярвах че се е случило... Нагоре по пътеката имаше гладка канара, най-опасното място по пътя ни, когато винаги ми подаваха ръка. И нещо се бе променило когато аз подадох тази ръка.
Странно нещо е паметта, не се подчинява на волята и запечатва невероятни неща. Не знаем предварително кое ще остане и кое ще бъде погубено. Ти беше влюбен в журналистиката, а аз в антропологията и твоето момиче. Помниш ли камбанарията, гълъбите и оглушителния звън, а пижамата на малките цветчета когато тя ни правеше закуска, току що станала от твоето легло. Топлата й кожа приемаше жадно моите ласки и очите й бяха безнадеждни. Ти обичаше само любовта й. Така беше, повярвай ми. В огледалото е непознато и уморено лице. Ако се зададат облаци сам ше останеш... Знам какъв ше бъде краят, стиснати юмруци и волска талига сред преспи сняг. Не знам само кога, но има ли значение. Не помня как се казвам, не помня ден или нощ е. Мъгла, бяла, призрачна мъгла и силуети. Помня пръстен под и голи стени, кахлена печка и трикрако дървено столче, мирис на тлееща царевична шума и вкус на абсент. Протягам се и аха да ги докосна, а те потъват в снега. Това са нашите сънища. Пиша ти често името, за да не го забравя. Денят прилича на нощта, нощта прилича на деня. Не съм си изгубил ума, а паметта. Не искам да помня. Вече не искам да обичам лудо, страстно, отчаяно. Вече не мога. Не искам да се бия, като гладиатор за загубена чужда кауза. Остана ми самотата, като свистене на падаща капка. Смъртта е самотно занимание. Господ да благослови Господ, че ни е създал смъртни и слаби. И каузата да ни гледа в краката си. Разтворени, те щяха да ни чакат, всеопрощаващи, каращи ни да умираме от сляпа болка, щастливи в греха. Исках да построя храм и да го изографисам с грешници. Тя беше грешница. Ти се правеше, че не забелязваш и се смееше и смееше. А аз държах дрехите й и усешах нейния мирис. Пазачът на открития басейн кротко спеше. Не ви виждах, а чувах плисъка на водата. Когато излязахте треперехте от ранния студ. Любовта се бе изпарила и твоята мъжественост също. Предпочетох морето и забелязах втренчения, сравняващ поглед. Цинично щях да претегля шанса си...
В една от галериите имаше рисунки с гваш и темпера на някакъв холандец. В полумрака на отиващият си ден сепаретата бяха слабо осветени и правеха рисунките прозрачни и беззащитни. Тя се спираше колебливо, бегло поглеждаше щриха и продължаваше със свити устни. Аз също не ги виждах, пред очите ми беше извивката на вдигнатата коса. Спря пред композиция с ракурс, сякаш бе експонирана снимка от широкоъгълен обектив. В близък план, току що бяха влезли в кадъра, леко разфокусирани контури на плахи женски гърди, край на легло с рамка и далеч напред, слизащ от последното стъпало на вита стълба, гол мъж. Тя втренчено гледаше изправения му торс и попита дали е нарисуван преди или след.-Не-казах аз. Нито едното, нито другото.-И той е обрязан?-каза тя и прехапа устни.
Смъртта настъпва когато загубим паметта, а кога умира любовта? Загубих я когато нейните отчаяни очи молеха потъмнели от страх. Тя знаеше. Нелепо и глупаво, Господ играеше на зарове и залогът беше светлината. А ти къде беше тогава? Чу ли вълчият вой, усети ли промъкващият се подъл страх. Той идваше през нощта и ярки кълба, последвани от тътен пулсираха в морето, а аз ги броях от върха на камбанарията, както навремето докосванията на ръцете й. Винаги са искали да бъдем разпокъсани и послушни. Не ни разбират и няма да ни разберат. Помниш ли празните редове и децата насядали в тъмния киносалон и нямото кино. А обраслите с трева гробове и умиращите кестени. Ние винаги сме имали езически богове. Когато се раждахме плачехме, а когато умирахме се веселяхме. Сега ние се веселим. Играем езическото си хоро и мятаме кърпата. Бяла забрадка над тъмни очи, черна забрадка над светли очи. Стол. Добър ден, фламенко. То не е в тялото. То иде отвътре, изкачва се от петите. Стяга гърлото. Тя каза, че ти е простила и аз за последен път повярвах че се е случило. Acta est fabula. Но на тях едва ли някой ще прости...
Dixi.
...Нарамили кални лопати, гробарите се качиха на велосипедите и изчезнаха в далечината. Мъгла, бяла призрачна мъгла.