автор: Freya

Седеше в малката си студена стая. Разплака се. Виждаше всичко и знаеше всичко.
Само себе си не намираше и не разбираше. Пред очите й изникна младо момиче - абсолютно безжизнено и тънко като клечица. Тя можеше да надзърне в мислите й - несигурност, объркване и най-вече омраза. Но момичето не беше озлобено към света - не понасяше себе си, искаше да бъде друга, беше се борила сама в битка, която носи само поражение - беше загубила и тялото, и ума си .
Стряскащо бързо образът на изчезващата женска фигура беше заменен от този на разплакано момче. И този път тя докосна в него онова желание да избяга от себе си. Усети чувството му за вина, че не е като другите, страха му, че никой няма да може или няма да поиска да му даде онова, от което се нуждае. Вместо щастие и сигурност всяка любов му носеше само срам и огарчение, всяко увлечение го правеше жертва на всички, които не го разбираха. И тя се чудеше защо той търси грешката в себе си…
Бавно меките му черти преминаха в нежните очертания на мургаво женско лице. Размазаният грим по тъмната кожа и по захабената възглавница беше резултат от плача, който я преследваше нощем. И тя се упрекваше и мразеше, че е такава. Искаше й се да съблече кожата си, да тръгне по влажните улици и да се почуства свободна. Искаше й се някой да й подаде ръка, да й докаже, че й е позволено да бъде щастлива, защото тя отдавна вече не вярваше. Беше приела мисълта, че не може да мечтае, че не бива да се съпротивлява, че няма право да бъде друго освен сянка. Бавно избледняваше…
Виденията спряха, поне засега. Имаше възможност замалко да остане насаме със себе си. Но тя никога не беше сама - губеше се из чужди желания и страхове, из спомени и мисли на други хора. Хора, на които отчасти приличаше. Като всички тях и тя беше различна, но не искаше да се променя и не искаше да бяга. Единственото, което я плашеше, беше, че губеше себе си - между всички тези образи в ума си не виждаше своя собствен. И въпреки че сълзите на всички се стичаха по нейните бузи, знаеше, че е благословена с това да чувства и да разбира. Сетивата и бяха достатъчно изострени, за да усетят всяка вибрация и всеки дъх на света. И може би тя беше всичко и всеки - не трябваше да се вглежда и да търси. Осъзна го за безброен път и пак се почуства щастлива.
А както страхът на другите караше нейната кожа да настръхва, така нейната усмивка се изписа по лицата на всички. И може би всички усетиха нейното чувство, че светът се нуждае от нея, че е значима и важна, въпреки че толкова рядко излизаше от малката си студена стая. И поне за секунда всеки осъзна, че заслужава всичко и че ще го има, ако приеме себе си. И тя затвори очи, знаейки, че не е просто различна, а специална. Всеки е специален.
Но някои хора сякаш ги е страх да бъдат себе си, прикриват всичко което ги отличава - може би се чувстват уязвими. Може би се боят от енергията на един човек, верен на това което е, защото само тя е достататъчно мощна да промени света. Най-страшното е, че в отчаяните си опити да изглеждат "нормални" са готови да нападнат. И е тъжно, защото създават калъп от лични предразсъдъци и пристрастия, в който се опитват да вместят всеки. И искат да моделират и уеднаквят останалите по същия начин, по който задушават себе си. И успяват.
Тя виждаше по-ясно от всеки и знаеше, че трябвя да се бори, за да запази светлината си. Не трябваше да мрази или да търси вина, а да вярва -в себе си и в останалите. Още веднъж си повтори "Аз съм всичко!" След това се пресегна, взе старото бастунче и пипнешком стигна до вратата. Тъпото почукване на гумата на края на метала по асфалта се сля с бръмченето, смеха и плача на хората в света