автор: mariq-desislava

Колко живот имаме,
че да му се сърдим.
Едно босо небе стига за всички,
детството шляпа подире ни -
ненаиграло се,
ненакатерило се.
Просто безстрашно.

Въздухът ни теснееше
и подмамвахме слънцето
да ни забрави навеки в едно юлско утро,
невидими за себе си дори.

А сега като дете с размахани криле
нощта просветва в ръцете ти,
които тихо спят до никога в моите
в юлско лунеене.