автор: cekupama

Пея си. Кому преча? Докато си задаваше мислено този въпрос
славеят не забеляза голямата птица над него. Нямаше време да
хвръкне, да полети. Хищните нокти на птицата се забиха в
крехкото телце на пеещата птичка.
- Защо мен? - искаше да попита, но кого не разбра. Трябваше да
се сети защо е така, но повече мислеше да оцелее. Смени
песента. Започна жално и милно да извива мелодия - неговата
си песен, но това не смили голямата птица, която още по силно
заби ноктите си в телцето на славея. Нямаше много време да
мисли. Наближаваха високите скали, където знаеше какво го
очаква. В най-добрия случай заточение и то не за дълго. Опита
се да ръмжи, да съска, но не ставаше, все пак беше птица, но
малка птица. Почувства известно съжаление към себе си, че е
едно мъничко птиче, а не като тази голямата, от която зависеше
живота му. Но това беше само за миг. Славеят можеше да пее и
то много добре. Знаеше, че това е оръжие, но как в случая да го
използва. Усети около себе си друга още по голяма птица и
разбра, че вече е много близо върха на планината. Забрави за
насекомите - любимата си храна, знаеше че той ще е храната и
то много скоро. Сети се и за Африка. Защо ли не остана там.
Навикът му да се връща на старите му места го погуби. Гъстите
храсти не бяха достатъчно гъсти, щом голямата птица го откри.
Доста време летеше в ноктите на голямата птица и вече загуби
всякаква надежда за спасение. Реши, че ще се умира, но за миг
се почувства страшно силен и си каза, че той е не каква да е
птичка, а славей, който не признава, който не можеше да живее в
клетки в затворено пространство. Доби кураж и дали голямата
птица усети това, но забави полета си, погледна жертвата с
изумен поглед и започна да се приземява. Тогава славеят събра
всичката си сила и запя. Песента беше по-друга, по-весела, по-
бърза. Песен на славей, който нямаше намерение да бъде
изяден, славей който обичаше повече от всички малки птички
свободата си. Голямата птица се стъписа и пусна славея от
здравата си хватка приземявайки се. Отстрани се от малката
птичка и я гледаше в почуда и удивление. Славеят не спираше,
напъваше се с все сила. По телцето му имаше кръв, по крилцата
също, но пееше. Тази песен не спря, докато силен вятър не
зафуча. Голямата птица хвръкна след другата, която до този
момент кръжеше над пеещият славей. Изви се истинска буря.
Славеят продължаваше да пее, а дъждът измиваше, лекуваше
раните на славея. Силата на песента спаси живота му. Той
знаеше, че това е най-голямото богатство, което природата му е
дала, както и силната вяра, жажда за живот, а не страх и
малодушие. Иначе за малко щеше да си отиде от този свят, ей
така, като една малка прелетна птичка. Но той не беше просто
птичка, той беше славей, пеещият славей!

Пей ми птиче малко, мило!
Пей! Бъди със мен щастливо!
Вън е пролет и гората
тъй зелена е, в позлата
грее влюбена душата!
Пей ми, птиче, малко, мило,
радост и любов открило
в този шарен, пъстър свят,
тъй красив и тъй богат!

автор Анита Христова Трифонова sekirata

https://www.youtube.com/watch?v=F_9iob7D1Zo