автор: ma_gi

XXXI

- Той ще се справи – гласът на Богинята-майка звучеше уверено.
Михаил, колкото и да се съпротивляваше, беше довел старата Амба при нея.
- Това е кощунство! – продължаваше да недоволства. Какво ще Му кажа сега?
- Успокой се, сине! И остави това на мен.
После погледна с майчинска загриженост старицата:
- Време е за заслужена почивка – прегърна я и я въведе в небесния си дом.
- Не съм съгласен – продължаваше да протестира Михаил, без да посмее да се противопоставя по-задълбочено.
- С какво пак не си съгласен – прекъсна го Рафаил, който бе дошъл отново за съвет при Богинята.
- Тя настоя да доведа тази душа направо при нея.
- А тази душа не е ли от Сянката?
- Да.
- Тогава ти защо си с нея?
- Той го пожела.
- Тогава защо я доведе тук?
- Тя ме помоли.
Рафаил се подсмихна, защото много добре знаеше какво може Богинята-майка, когато иска нещо от някого.
- Не го мисли. Той има по-важна работа от това да се занимава с една душа. Всичко на небето се обърка, едва ли му е до нея.
- Сигурно си прав, но… - все така мърморейки се отдалечи Душевадецът.
А Рафаил почука на вратата и почтително наведе глава, когато на нея застана Богинята.
- Майко, трябва ми напътствие отново.
- Знам защо си тук, но няма за какво да се притесняваш.
- Но никой не слуша никого…
- Както ти казах преди, нещата се случват точно както трябва.
- Ама целият този хаос… и Неговото мълчание…на небето шушукат, че Той е безсилен да се справи.
- Вярвай, сине! Всичко се подрежда.
Рафаил щеше отново да възрази, когато погледът му се спря на красиво младо създание.
- Възстановила си се – доволно се усмихна Богинята.
- Да, отдавна не съм се чувствала по-добре – отвърна Амба.
- А сега трябва да ни оставиш сами, Рафаиле – гласът беше едновременно строг и нежен – И вярвай!
- Да, майко – прошепна, отдалечавайки се от двете жени.
- Та, както казвах, той ще се справи. Но знаеш, че имаш 40 дни, в които можеш да си с него.
- Да, знам.

40 дни, в които Иисус се скита в пустинята, а тя очакваше завръщането му. Но когато тръгна да проповядва из цяла Галилея, а после се прочу из цяла Сирия със своите чудеса и изцеления, той сякаш забрави за нея. Прекарваше много време с учениците си и почти никакво със семейството си. А нейното сърце се късаше от слуховете и от омразата на фарисеите.
И точно, когато съвсем се беше отчаяла, една нощ той похлопа на вратата ѝ. Разтупка се майчиното сърце, зарадва се душата ѝ. Но кратка беше радостта ѝ. Разказа ѝ чедото ѝ за мъките, които предстоят, за предателството на Юда, за разпятието…
Камък да беше това сърце, щеше да се пръсне, но не би…
Полужива стоя в краката му под кръста докато береше душа и не спря да моли Бог да прекрати мъките му.
Но не.
Тогава се отрече от Него. Въпреки Възкресението.
И я прие в сърцето си.
Тя беше жена.
И нещо повече – беше майка…

- Мария!
- Отдавна никой не ме е наричал така.
- Ако предпочиташ Амба…
- Не, не. Какво значение има? Разбирам и без думи това, което искаш да ми кажеш.
- Трябва да съм сигурна, че добре разбираш всичко, затова искам да поговорим. Но ако ти трябва още малко време, за да си починеш, мога да изчакам.
- Не, няма за какво да чакаме.
И двете жени влязоха отново в дома на Богинята-майка.


XXXII

За Мираел беше дълъг ден.
Трябваше да погребе тази, която му беше повече от майка. Бяха говорили за това. Присъствието на останалите в дома ѝ го разконцентрираше, особено това на Ел, но той спази всички ритуали, които му беше показвала Амба неведнъж, погребвайки някой от последователите им в Сянката.
Изтощен беше. Ел се опитваше да му бъде полезна и да следи да хапне и да си почива между ритуалите, но присъствието на смъртта изпиваше силите му.
Постимус реши, че е най-добре всички, без изключение да нощуват в скривалището, в случай че някой от съгледвачите на Ротибор реши да дойде отново. Останалите се съгласиха, но Мираел предпочете да остане сам в горската хралупа.
Когато плътно затвори капака и намести черджето върху него, без да бърза се добра до бърлогата си и уморен се отпусна върху нара, застлан с мъх и билки, които му бе посочвала Амба. Болката от загубата ѝ беше толкова силна, че зарови лице в шепи и зави като ранено животно. После сълзи рукнаха от очите му. Пречистваха. Успокояваха.
Дали беше заспал?
Или не.
Странно позната му беше жената, която се усмихваше в съня му. Много приличаше на Амба. Но беше толкова млада!
- Мираел, аз съм.
- Майко?
- Да. Всичко е наред, сине. При мен всичко е наред. Изпитанията предстоят за теб и за приятелите ни. Тук съм, за да ти кажа, че имаш 40 дни, през които аз ще съм около теб и в които ще мога да те напътствам и да ти помагам.
- Какво трябва да направя?
- Това не мога да реша вместо теб, Мираел. А и ти в сърцето си вече го знаеш.
- Преди да издъхне…преди да си тръгнеш, ти каза за някаква тайна, свързана с Ротибор.
- Ел е неговата тайна.
- Не разбирам. Тя знае ли?
- Ще си спомни. Ти си избран също като нея…
- За какво съм избран? Майко…
Нямаше как да прецени колко време беше минало, когато слухът му долови съвсем слабо чуруликането на врабче. Толкова отдавна не се беше случвало да се чуе птича песен по тези места!
Изведнъж на душата му стана леко, умът му се избистри и дори се усмихна, спомняйки си нощното посещение. Обзет от светло предчувствие тръгна към къщата, в която се криеха приятелите на Ел, заедно с нея, а в главата му вече се оформяше и план за действие.
Но първо трябваше да нахрани своите гости и да обсъди с тях това, което му беше хрумнало току-що.