автор: VPetkova

Глава 5
Бавно, много бавно прокарах черния молив за очи под долния си клепач, за да подчертая извивката.
И точно там изведнъж ръката ми трепна и избяга от контура, оставяйки малка линийка върху кожата.
Изсумтях и я избърсах с тампон за лице.
Започнах отново.
Взех ножа и плъзнах молива по горната част на острието.
Окото ми примигна в огледалцето. „Защо никой в семейството ми няма такива изумруденозелени ириси?“ – помислих си, но после мисълта се стопи и изчезна. Успокоителните, които бях взела, не ми позволяваха да се концентрирам прекалено дълго върху нищо. Емоциите ми бяха станали плоски, хлъзгави като ледена повърхност на езеро – можех да се ядосам, но не прекалено дълбоко; можех да се уплаша, но не прекалено дълбоко; можех да се изсмея на нещо за кратко, но смехът ми звучеше някак фалшив. Дали не изпадах в депресия? Възможно ли бе за два дни човек да стигне до подобно състояние?
След подпалването на стаята ми снощи прекарах една дълга безсънна вечер, завита с одеяло на дивана в хола. Събуждах се на няколко пъти – веднъж ми се стори, че отнякъде се разнася дим от огън, втория път – че в кухнята има някой и този някой ме наблюдава... „Фалшиви сигнали на мозъка“ – казах си и пак се унасях в сън, но дори сънят ми не беше дълбок. Приписвах целия абсурд на лекарствата. Всъщност те действаха в обратна посока и превръщаха будното ми състояние в полусънно – може би отстрани приличах на зомби, мислех си.
Но не това беше най-ужасното. Докато цяла сутрин мама и Ая разчистваха стаята ми след снощното гасене на пожара, все повече се питах: ами ако аз бях опасна за другите?!
Затворих розовото капаче на джобното огледалце.
Оставих кухненския нож до възглавницата. После се вгледах в ръцете си. Никъде нямаше следи от изгорено, не ме боляха. „Какво, за Бога, ставаше с мен?“
– Ивелина?! Запазих ти час при психолога за понеделник! – каза мама, докато слагаше големите си златни обици тип халки. Беше прибрала черната си коса в стегната опашка. Носеше рокля без презрамки в цвят шампанско, дълга до глезените.
Видях, че беше обула новите си бели обувки на токчета. Същите, които взех от онзи магазин преди два дни.
– В колко?! – попитах.
– Десет и половина.
– Толкова рано сутринта?!
– Часът е нормален – рече простичко тя и пристъпи към мен. Държеше в ръцете си закачалка с дълга до земята зелена рокля, цялата в пайети. – Защо не я облечеш? Гюнтер ще дойде всеки момент.
Седях на дивана в хола, кръстосала крака по турски, и довършвах грима си.
– Не – отвърнах.
Мама въздъхна и излезе от хола – явно се чувстваше безсилна да спори с мен. Особено след снощи. Единственото, в което успя да ме убеди, беше да отидем при психолог. Според нея аз бях запалила умишлено стаята си и се правех на жертва, като си измислях някакви абсурдни обяснения за огнени кълба от ръцете ми. Освен това подобно „посещение“ щяло да ми помогне по-лесно да приема новия член на нашето семейство – Гюнтер.
Беше странно. Всъщност очаквах да ме прати направо при психиатър.
Последната ми среща с психолог бе като дете, след като татко внезапно почина, и имах само откъслечни спомени – „господин Моливко“, както го наричах тогава, ме накара да нарисувам на лист къща, дърво и човек, а после казаха на майка ми, че еди-кое си в рисунката ми символизирало смъртта и е добре да бъда записана на някакъв спорт, за да изразходвам енергията си. Така започнах да посещавам уроци по плуване. Още на първата седмица обаче се отказах и вместо да се гмуркам в басейна, предпочетох да седя на скамейката отстрани и да си чета книжки. Струваше ми се далеч по-вълнуващо от плуването.
— Ивелина, моля те, дръж се добре с Гюнтер! — мама нервничеше още от следобед.
Двете с Ая се заеха с украсата в трапезарията (помещението се намираше отделно от кухнята).
Тишлайферът в цвят карамел беше опънат по средата на масата върху чисто бялата покривка. Мама купи специално свежи цветя — божури, орхидеи и анемонии, за да запълни двете вази тип „бутилка“.
Ая нареди свещите. От бюфета в трапезарията бяха извадени най-скъпите сервизи, приборите — наредени като сребърни войници, сатенените салфетки — промушени в сребърни пръстени. Четири вида ястия чакаха готови малко преди девет часа вечерта, когато прислужницата си тръгна.
— Благодаря ти за всичко, Ая! — чух мама да казва, докато я изпращаше.
— До другата седмица, госпожо Данаилова!
— ИВЕЛИНА?
Стоях пред отвореното крило на хладилника в кухнята и обирах с пръст шоколадовата глазура на тортата. За момент се зачудих дали мога да подпаля хладилника. Но и тази странна мисъл се стопи и изчезна.
— Видях колата му, той идва, ела да го посрещнем! — извика тя.
— ИДВАМ!
Нощта навън бе станала топла и задушна като под стъклен похлупак. Дворът, осветен от ниски градински лампи, ухаеше на трева и пръст, наоколо жужаха комари след вчерашния дъжд. Пристъпвах по пътеката с тънките токчета на черните си кожени обувки и леко се поклащах. Нямах много опит в ходенето на високи обувки, причиняваха ми неудобство и мразех да ги нося, освен при някакви изключителни поводи.
— Миришеш на нещо изгорено — рече мама. — Защо не облече зелената рокля, а тези дънки и тениска?! Всичките ти дрехи от гардероба са опушени!
— Напръсках се с твоя парфюм! — отвърнах и точно в този миг пред портата, под жълтите светлини на уличните лампи, паркира лъскав черен Мерцедес Бенц последен модел.
„Дали този Гюнтер не е някакъв мафиот?“ — беше първата мисъл, която ми мина през ума.
Шофьорската врата се отвори и той слезе. Голото му теме проблясна под уличните светлини. Носеше тъмен костюм и изглеждаше едър.
Ако съществуваше възможност да ненавиждаш някого без причина, без дори да го познаваш — това беше Гюнтер. Не исках този плъх да ме доближава, камо ли да вечерям на една маса с него. Въобще цялата ситуация ми се струваше абсурдна.
Не успях да видя добре лицето му, защото в следващия миг той отвори задната врата на автомобила и извади оттам два огромни букета с рози, както и два мънички подаръчни плика.
— Здравейте! — каза и се приближи към портата от ковано желязо. Тонът, с който го изрече, звучеше приповдигнат. Имаше нещо изключително фино в нотките на гласа му — но именно то ми се стори престорено.
— Защо не паркираш в гаража, там има достатъчно място! — отвърна мама.
— Не, благодаря! — засмя се Гюнтер и влезе в двора. Поднесе ми първия букет — този с белите рози, и подаръка ми. Ухаеше на тежък, скъп парфюм.
Взрях се в лицето му — не, сравнението с плъх не беше удачно. Очите му бяха свински и заедно със сплескания нос и леко провисналата долна устна цялото му изражение придобиваше свински отенъци. Изглеждаше към петдесетгодишен. „Мама е луда да излиза с този грозник!“ — казах си.
— А това трябва да е тя! — усмихна се широко той и показа белите си зъби, като от корица на списание.
Неохотно взех букета и подаръка, който ми поднасяше.
— Ивелина е толкова ентусиазирана да се запознаете. Но сега леко се срамува! — най-нагло излъга мама.
— За мен е удоволствие да се срещнем. Казвам се Гюнтер. Просто Гюнтер — протегна ръка към мен той.
Смръщих се и не помръднах. Видях как усмивката му спихна.
— Знам, че ме мразиш — каза и посегна да докосне една къдрица от косата ми, която падаше към рамото.
Инстинктивно отстъпих назад.
— Толкова си красива!
— Ивелина — намеси се мама, — моля те, бъди така любезна…
— Ирини, скъпа… — обърна се към нея Гюнтер. — Тази вечер си ослепителна! — след което поднесе букета с червените рози и подаръка ?.
— О, нямаше нужда… — изпърха тя с очи и го погали по бузата.
Идеше ми да повърна.
Полъхна лек вятър, небосводът беше безлунен и през цялото време се питах защо е целият този театър.
— Хайде да влезем вътре! — предложи мама.
Няколко минути по-късно се настанихме в трапезарията. Столовете приличаха на малки плюшени тронове в цвят слонова кост, свещите на масата пламтяха запалени. Не ползвахме често трапезарията, само по празници или специални поводи.
— Да не сте палили барбекю? — попита шеговито Гюнтер. — Усещам някакъв пушек.
— Вчера дъщеря ми подпали едно перде в стаята си. Щеше да стане голям пожар. Още не сме се отървали от миризмата. Ивелина непрекъснато прави бели — каза мама, докато слагаше букетите с розите в една гигантска стъклена ваза, подобна на делва върху бюфета.
— Нормално, тийнейджърско поведение! — отвърна. — Аз щях да се притесня повече, ако постоянно чете книги — засмя се той на собствената си шега.
Седнахме един срещу друг. Погледите ни се срещнаха — зелено срещу черно, крайно неприятно усещане.
— Живеете в прекрасен дом — продължи с комплиментите Гюнтер. — На живо е още по-впечатляващ.
— О, недей, за последно правихме ремонт преди седем години, плюс това къщата не е ново строителство — отвърна мама и му поднесе бутилка просеко. — Искаш ли да ти сипя?!
— Напълни чашата до половината — рече и се обърна към мен: — Защо не отвориш подаръка си, Ивелина? Какво чакаш?!
Бръкнах в лъскавия черен плик, който бях оставила на стола до мен, и извадих малка продълговата кутия със същия цвят. Отворих капака. Предполагах, че е някакво бижу.
Но вътре вместо това имаше черен молив с инициали на марката VVV. Под молива беше втъкната бележка. Разгърнах я.

„Думите са най-могъщото оръжие на човечеството“,

гласеше с дребен шрифт посланието.

Изсумтях и върнах кутията с молива и бележката обратно в плика.
– Разбрах, че обичаш да пишеш – реших, че ще ти хареса – каза Гюнтер.
– Не обичам подмазвачи – рязко отвърнах вместо това.
– Ивелина! Помолих те за нещо… – скастри ме веднага мама, докато сервираше миди в чиниите ни.
– Ирини, скъпа, не ми казвай, че си ? дала наставления как да се държи с мен.
– Тя е малко особена напоследък – отвърна.
– Какво, да не би да ? расте трета ръка? – продължаваше с шегите Гюнтер.
– Гюнтер, скъпи, ти не разбираш колко проблеми имам с нея! Онзи ден намерих цигари в стаята ?! После разбрах, че е правила ритуали с тамян! Снощи пък запали стаята си! Какво да направя! В понеделник сме при психолог! – мама ме коментираше така, сякаш не бях на масата.
– От колко време сте заедно? – попитах. Стомахът ми се беше свил на топка и въобще не ми се вечеряше. Гадеше ми се.
Мама сервира хумуса с авокадо в чинията си и се настани до Гюнтер. Целуна го по бузата и отвърна:
– От два месеца! – изчурулика тя.
Не знаех какво да отвърна. Много или малко време беше това? Никога не бях имала гадже, за да направя сравнение, но ако съдех по някои от своите приятелки и техните връзки, това си беше кратък период.
– Ирини, скъпа, отвори подаръка си – подкани я Гюнтер. В кутийката на мама имаше гривна. Тя ахна.
– Това истински диаманти ли са?!
– Ти заслужаваш най-доброто! – рече той и се усмихна мазно. – Дай да ти я сложа.
Взех вилицата и ножа и започнах да ровя с досада из мидите в чинията си. Всъщност се опитвах да направя всичко на пихтия.
– С какво се занимаваш… Гюнтер? – попитах го. Чудех се дали имаше галено име. „Плъхосвин“ – тази странна дума ми изникна в съзнанието и неволно се усмихнах.
– Предположи – той скръсти ръце под брадичката си.
– Мразя да гадая – отвърнах остро.
– Направи едно предположение.
– Приличаш ми на мафиот – изстрелях направо.
– Ивелина, Гюнтер е почтен човек! Недей да говориш такива неща – скастри ме мама.
– Не си ли попадала на мое интервю по Иловград Тв? – усмихна се той с противната си усмивка. – Очаквах да кажеш, че знаеш кой съм или поне че ти изглеждам познат отнякъде?!
Започнах да пърхам неразбиращо с очи. Мама беше забърсала някакъв известен тип, аз обаче не знаех нищо за него.
– Ти… ти да не си някакъв готвач?! – попитах го предвид многото кулинарни предавания, които знаех, че излъчваха по Иловград Тв.
– Не.
–Певец?!-продължих
–Не.-отвърна този път Гюнтер с по-сериозен тон ,очевидно не му харесваше нещо в предположенията ми.
-Ирини,може би трябваше да и кажеш какво работя.
-Ивелина-каза тя след като отпи от чашата си с просеко- Той е общински съветник от партия “Бъдеще”.
-Ъъ?Какво?!-смръщих се
-Точно така “Партия “Бъдеще”-нейната усмивка се разля по цялото ? лице .Беше толкова щастлива,приличаше на жена ударила джакпота в Националната лотария..
-Тоест нещо като политик ?!-отвърнах с недоумение.
-Защо като?!-Засмя се Гюнтер (това беше най-фалшивият му смях от началото на вечерта)
-Мамо, би ли наляла малко от виното?-попитах и подадох чашата си над средата на масата.”Ще се напия, ще припадна, ще си ударя главата и когато утре се събудя всичко ще се окаже лош сън .”-помислих си.
-Никакъв алкохол ,Ивелина-отсече -За теб само вода !
-Скъпа,не бъди толкова строга сипи ? щом иска.-повдигна вежди Гюнтер.
Станах леко от стола си ,грабнах отворената бутилката просеко,отляво на мен и понечих да налея в чашата си .
Мама се пресегна и изтръгна бутилката рязко от ръцете ми.
-Хей!Не се карайте.-намеси се Гюнтер.
-Тя не бива да пие заради успокоителните -отвърна мама и вместо това сипа минерална вода в чашата ми.-По принцип не бива да пие.
-Проблеми с нервите ?!-продължи Гюнтер и този път в тона му имаше нещо откровено подигравателно.
-Сигурно преживяваш ужасни неща.Скъсала си с въображаемото си гадже?
-Нямам нито истинско ,нито въображаемо гадже -рекох троснато,вече исках да хвърля подаръкът му обратно право в лицето му.
-Но това е много тъжно!-рече той.-Предлагам да вдигнем тост…-и издигна чашата си над масата като стрелкаше с поглед ту мен ,ту мама-За всички бъдещи гаджета на Ивелина.За нашето общо бъдеще!За бъдещето!
-За бъдещето !-довърши мама и чукна чашата си в неговата.
Гледах и двамата изпод вежди.
-Ирини,разкажи как се запознахме!-рече Гюнтер и отпи от просекото.
-Стана съвсем случайно ! .По време на обедната ми почивка.Тъкмо бях отишла до пекарната в съседство на офиса ,за да си взема кифлички,когато с Гюнтер се сблъскахме на входа.-тя извърна глава към него -Ти се оля целия в кафе.Помниш ли?Беше адски забавно.После си разменихме визитките.
-Разбира се ,че помня !Беше вторник-рече той и изяде една от мидите в чинията си -След третият ми брак си бях казал ,че никога няма да срещна жената на живота си ! А ето ,че се появи ти,Ирини!
-Три брака?!-възкликнах…
-Но нека не говорим за миналото !-побърза да ме прекъсне Гюнтер-Нека тази вечер си говорим за бъдещето.
-Какво ,да не би всичките ти жени да са ти били шута?!-продължих
-Ивелина,затвори си устата и недей повече да се обаждаш!-просъска мама ,усетих как ме срита с крак под масата ,токчето ? се заби в глезена ми.
-Оу-извиках от болка.
– Извини я, скъпи, тя не е на себе си и не знае как да се държи в присъствието на известна личност.
Изведнъж на стола до мен мобилният ми телефон извибрира. Пресегнах се и го взех. Отворих капачето така, че да не ме видят.
Имах СМС от Ан:

„Купонът започна. Изпускаш много. ;)“

Скрих ръце до коленете си, под покривката на масата.

„Плановете се промениха – нащраках бързо на бутоните. – Ще дойда.“

Натиснах „изпрати“.
– И с какво по-точно се занимаваш като… общински съветник? – направих се на фалшиво любопитна аз и сложих мобилния на стола до себе си при подаръчния плик.
– Най-простичко казано – с проекти – отвърна Гюнтер. Наведе се леко към мама и ? прошушна нещо в ухото.
– Ивелина, той иска да му се извиниш.
– Ъ!?
– Точно така. Това за мафиота. Извини му се.
– И защо трябва да се извинявам?!
– Трудно ли ти е да го направиш?! – просъска мама.
Въздъхнах.
– Добре. Извинявай. – Измърморих .„Плъхосвин“ добавих наум.
Усмивката отново се завърна на лицето на Гюнтер. Той изтри крайчеца на устата си с една сатенена салфетка и продължи:
– Искам да ми разкажеш повече за себе си, Ивелина. От Ирини разбрах, че си отличничка в гимназията и имаш намерение да кандидатстваш „Творческо писане“ след завършването си.
– Всъщност онзи ден приключих с първата си книга. Казва се „Аз, Кралицата“ – отвърнах. – Качих я в един сайт. WriteYou.
Той ме изгледа удивено.
– Почакай. Участвала ли си някога в конкурса „Перото на Иловград“?!
Преглътнах.
– Какво?! Не… аз не участвам в конкурси – опитах се да се измъкна от неловкото положение. – Не обичам да се чувствам като състезателен кон. Нито като политик, който търси да спечели одобрението на някого.
– И как смяташ, че някой ще те забележи?
– Защо ми е да участвам в конкурси?! Тъпо е.
– Всъщност е престижно! Знаеш ли… ако трябва да бъда честен с теб – отвърна Гюнтер, – с този начин на мислене никога няма да постигнеш нещо в живота си! От теб никога няма да излезе добър писател.
– Благодаря ти, че ? го каза вместо мен, скъпи – намеси се мама. – Опитвам се да ? обясня същото от поне две години!
Гледах и двамата неразбиращо.
– Накратко! – каза Гюнтер и ме посочи с вилицата си. – Имаш проблем. И твоят проблем е в главата!
– А защо според теб, скъпи, ще я водя на психолог?! – продължи мама. – Знаеш ли какво ми каза вчера?! Че докато била в банята, видяла жена с корона на главата, после се оправда, че не е запалила сама стаята си, а от ръцете ? избухнал огън?!
Гюнтер се изсмя и обърна глава към мама.
– Не ти ли каза, че е видяла нещо друго?! Например еднорог в стаята си?! Или йети?!
– Не разбирам какво я е прихванало напоследък и защо си измисля тези небивалици!
– Според мен – облегна се назад в стола си Гюнтер и леко се изпъчи, – ти прекалено много си я разглезила.
– Аз?! Не…
– Отказваш да го признаеш, скъпа, но е точно така! Малката е започнала да те върти на малкия си пръст! Подарила си ? автомобил! Защо си го направила?! Трябваше да я накараш да започне да работи и сама да си изкара парите! Учиш я на много лоши неща! Тя трябва да се научи да бъде самостоятелна, за да може да носи отговорност за собственото си поведение!
(„О, мама беше казала за Калинката на Гюнтер“, помислих си.)
– Ако ? даваш всичко наготово – продължи той, – смяташ ли, че от нея ще излезе човек?!
– Скъпи, за всичко са виновни нейните приятелки! Всички са хахави! И пушат! Онази… Никол… е лесбийка. Можеш ли да повярваш? А пък баща ? е уважаван учител по информатика. Или Дорис… нейната майка е хостеса в клуб. Хостеса!
– ИЗВИНЕТЕ МЕ! – повиших тон.
Двамата обърнаха едновременно глави към мен, сякаш за момент се бях появила отново на масата. Пламъкът на една от свещите шумно изпука.
– ИЗВИНЕТЕ, че ви прекъсвам. Ще се върна след малко – казах и станах от стола си.
Мама ме гледаше с недоумение.
– Какво правиш?! Къде отиваш?
– Трябва да ида до тоалетната – излъгах и скрих мобилния телефон в задния джоб на светлосините си дънки.
Тъкмо се отдалечавах, минавайки през кухнята, потънала в тъмнина, когато ги чух.
– Ако имах собствени деца… Ако Ивелина беше моя дъщеря… Отдавна да съм я напердашил! – беше гласът на Гюнтер.
– Скъпи, напълно те разбирам! – довърши мама.
– Между другото, скъпа, мидите са се получили много добре. За последно ядох такива във „Fuoco Sacro“…
Не издържах. Не можех повече. Не исках да дишам дори в близост до този Гюнтер… Мразех мама. Мразех живота си. „Това беше краят“ – помислих си и усетих как две горещи сълзи се стичат от очите ми, докато се изкачвах по стълбището, опитвайки се да запазя равновесие върху обувките си. Потракването на токчетата ми върху студените мраморни плочки отекваше в тишината на помещението. Може би без успокоителните сега щях да плача много повече.
„Стегни се, Ив“ – казах си.
Щом се качих на втория етаж обаче, вместо към банята се обърнах в посока към стаята ми. Вратата беше открехната. Явно Ая беше забравила да я затвори. Когато влязох, вътре бе тъмно и все още миришеше на някаква странна смесица между изгорял плат, дърво и пластмаса. Понечих да включа лампата. Ключът изщрака. После натиснах още един път и още един път.
Но лампата отказваше да светне. Въздъхнах.
Извадих телефона от задния джоб и активирах фенерчето. Лъчът бяла светлина освети стаята ми.
Завивката на леглото с картина на слънце и луна я нямаше. Матракът също го нямаше. Леглото приличаше (хрумна ми странно сравнение) на самотна лодка или по-скоро ... саркофаг. Нощната лампа – скулптура на череп – липсваше. Бюрото с лаптопа бе избутано до библиотеката, където само книгите ми изглеждаха непокътнати. Столът стоеше до открехнатия прозорец, но отвън отсъстваше вятър, който да раздвижи въздуха. Обгорелите пердета бяха изчезнали – знаех, че мама и Ая ги бяха изхвърлили още преди обяд.
Пристъпих крачка напред и точно тогава се спънах в нещо, но успях да се хвана за рамката на вратата. За малко да изтърва телефона си.
– Майка му! – изругах тихо.
Погледнах надолу и видях килима, свит на руло като змия пред прага.
„Колко умно, Ая! Проклета прислужница“, казах си.
Насочих фенерчето към краката си и прекрачих килима. Отидох към гардероба. Отворих широко двете крила. Започнах да ровя из дрехите. С една ръка държах телефона с включеното фенерче. Опитвах се да се концентрирам върху налудничавия план, който ми беше хрумнал внезапно.
Да избягам. Още утре щях да си потърся квартира, щях да взема пари от Дорис или Ан... докато си намеря работа... мама нямаше да ме намери. Никой нямаше да ме намери. Нито миг повече не желаех да прекарам тук. Но трябваше да побързам.
Грабнах един черен сак, който стоеше на долния рафт, и напъхах вътре всичко, за което можех да се сетя – два чифта чорапи, бельо, кутия дамски тампони, дънкови панталони, едно дънково яке, няколко блузи и тениски. Докато го правех, ръцете ми трепереха.
„Имаш проблем и твоят проблем е в главата“ – гласът на Гюнтер отекна в съзнанието ми.
Още две сълзи се отрониха от очите ми. Избърсах ги с опакото на ръката си. Сега мразех още повече Гюнтер, защото вътрешно в себе си знаех, че е прав. Нещо определено ставаше с мен... нещо ужасно много се беше объркало с мен...
Първо инцидентът с Калинката, след това жената с корона в огледалото със същите червени очи, после странното съобщение по телевизията и накрая – пламъци от ръцете?! Не намирах връзка между нито едно от тези събития и по-лошото... аз бях като че ли единственият техен свидетел. По гърба ми преминаха тръпки само при спомена.
Дали не забравях нещо?
Разбира се – писателския ми тефтер! И лаптопа!
Когато секунди по-късно се опитах да ги набутам нервно в сака обаче, се оказа, че няма място за тях. Помъчих се да затворя ципа. Той заяде. Нокътят на показалеца ми се счупи.
– Мамичката му! – изругах за стотен път и засмуках инстинктивно пръста си. Френският ми маникюр бе отишъл по дяволите.
Усещах, че се бавех. Нямах безкрайно много време.
В крайна сметка реших да пожертвам един панталон (клин с дънкова шарка), за да направя място за лаптопа. Хвърлих тефтера в дъното на гардероба и затворих крилата. Сакът се беше издул почти до пръсване, а още не бях сложила всичко.
Действах трескаво, почти хаотично. Трябваше да мисля на момента, а усещах, че мислите ми се влачеха и прескачаха нелогично.
Вдигнах със свободната си ръка сака за дръжката – тежеше ужасно много, но нямах друг избор. Пуснах го обратно на пода, наведох се леко и свалих циповете на обувките. Проклетите токчета щяха да ме издадат, не можех да си позволя да вдигам излишен шум.
Събух се боса, грабнах обувките и сака и тръгнах обратно към вратата. За секунда насочих телефона с фенерчето към един от плакатите на Хълк Хагърти. Мускулест, рус, смел… във всичките си филми спасяваше по една девойка в смъртна беда. Може би така изглеждаше моето перфектно въображаемо гадже.
Тази стая щеше да ми липсва. Определено.
Изключих фенерчето и излязох в полуосветения коридор. Мама и Гюнтер се смееха шумно откъм трапезарията долу. Чух ги. Сякаш си бяха пуснали някое вечерно шоу, но без телевизор. Смехът им звучеше съвсем искрено. Изпитах неприятното чувство, че всъщност се смеят на мен. Беше ли възможно?
Пристъпих на пръсти по хладния под в коридора, след което влязох в банята. Някой беше оставил лампата светната и първото, към което се насочи погледът ми, бе огледалото. Търсех да взема четката за зъби, гланца за устни, ластичката си за коса и любимия ми дървен гребен.
Замижах нарочно с очи, защото не исках да гледам към огледалото – заопипвах с пръсти ръбовете на шкафа под яйцевидната мивка и издърпах първото чекмедже. Бяха на мястото си и общо взето се справих бързо. Намерих един малък страничен джоб на сака и ги напъхах вътре.
Знаех, че със сигурност забравям нещо важно, но в момента това нямаше значение, защото исках да се махна веднага оттук.
Отворих отново очи. Вратата към главната спалня зееше широко отворена. Онова, което ме привлече натам, беше кафявото кожено портмоне на мама. Видях го, оставено самотно на тоалетката.
– Бинго! – казах си.
Притичах с босите си крака по коридора и влязох в спалнята на мама. Светлината беше приглушена. Затворих бялата дървена врата зад гърба си (стараех се да съм максимално тиха), оставих сака на пода и посегнах с треперещи ръце към портмонето. Трябваха ми пари.
Уви, вътре беше само личната ? карта и дебитната ? карта… Ако можех само да се докопам до пин кода… Едно втъкнато листче се подаде откъм средния джоб. Извадих го.
Дали не беше…
Не.
На него имаше записана числова комбинация с четливи ръкописни цифри, твърде дълга, за да е пин кодът на дебитната карта…
„19910417“
Всъщност беше датата на рождения ми ден, обърната наобратно.
Сейфът! Ама разбира се…
Заобиколих кръглото легло и влетях в гардеробната. Приличаше на малък бутиков магазин, превърнат в стая. Строго подредено пространство, което ухаеше на лукс. В средата имаше островен шкаф за аксесоари. Рядко влизах тук, защото с мама имахме почти противоположни стилове – костюми, рокли, палта, панталони, чанти, шапки, ръкавици, шалове, обувки, бижута – всичко от първата закачалка до последния рафт беше в различна емоционална тоналност от моята.
Повечето неща бяха подарък от любовниците ?. Само едно палто от чинчила се открояваше сред останалите дрехи. Беше ? го купил татко, спомних си. Тя почти не го обличаше.
Сейфът бе върху рафта под палтото от чинчила.
Клекнах до него и въведох с треперещи пръсти кода. След като натиснах бутона със седмицата, вратичката изщрака и автоматично се отвори. Пъхнах ръката си вътре.
Напипах две огромни пачки с пари. Сърцето ми забумтя, този път по-силно от всякога.
Изпитах чист прилив на адреналин! Какво правех?! Чувствах се като истинска крадла.
Извадих двете пачки от по сто лева! Уоу! Мога – помислих си – направо да си наема стая в хотел „Грийн“ за три месеца! За пръв път в живота си държах толкова много пари в ръцете си!
Бръкнах отново в сейфа. Този път напипах нещо метално. Продълговато.
Но още преди да го извадя, инстинктът ми знаеше какво е.
Дъхът ми спря за момент. Извадих го и го разгледах. Беше ужасно тежък.
Не разбирах много от оръжия – приличаше ми на полицейско. Обърнах го. Успях да прочета марката „Глок“.
Какво, по дяволите?! Не трябваше да го пипам! Знаех си. Оставих го на пода като опарена до столевовите пачки. Откога мама разполагаше с пистолет?! Или може би принадлежеше на татко?! И защо никой никога не ми беше казал?
Усещах, че губя прекалено много време. Но въпреки това любопитството ми надделя.
Вътре имаше някакви документи.
Разгърнах ги без особено желание да ги чета. Предположих, че са свързани с оръжието – разрешително и прочее.
Обаче се оказа друго.

Медицинско удостоверение
Болница „Скай Сити“
Номер: 1233256
Дата: 25.03.1988 г.

Удостоверява се, че пациентката:

Име: Ирини Ивайлова Данаилова
ЕГН: (заличено)
е преминала процедура по асистирана репродукция (ин витро оплождане).
Медицински резултат:
След проведен ембриотрансфер и проследяване:
Не е установена бременност.
Резултатът се определя като неуспешен ин витро цикъл.

Заключение: Пациентката е преминала през медицинско лечение, свързано с асистирана репродукция, което изискваше медицинско наблюдение и посещения в специализирано заведение.
Лекуващ лекар: д-р Ергюл Ахмед, подпис……
Имаше още няколко абсолютно идентични документа на този, като единствената разлика бе в датите.
11.11.1988 г. – Не е установена бременност
17.12.1989 г. – Не е установена бременност
04.04.1990 г. – Не е установена бременност
10.10.1990 г. – Не е установена бременност
04.05.1991 г. – Не е установена бременност
Но тук тя... вече трябваше да съм се родила аз?!
Документите продължаваха:
11.10.1991 г. – Не е установена бременност
04.07.1992 г. – Не е установена бременност

Следващият лист изглеждаше доста износен.

Болница „Скай Сити“
Медицински доклад / прием на дете
(Във връзка с осиновяване на дете)

Име (ако е налично): Ивелина Николова Данаилова
ЕГН (заличено)
Пол: ж.
Град: гр. Иловград, община Иловград, област Иловград
Предполагаема дата на раждане: 17.04.1991 г.

Родители
Баща: неизвестен
Майка: неизвестна

Родители (Осиновители)
Име: Матей Николов Данаилов
ЕГН (заличено)
Име: Ирини Ивайлова Данаилова
ЕГН (заличено)
Подпис (съставил) … Печат …..

За секунда мозъкът ми спря да работи. Автоматично разгърнах последния документ.

Болница „Скай Сити“
Пациент: Ивелина Николова Данаилова
Дата: 13.11.1991 г.

Кръвни изследвания.


Хемоглобин:?????
Левкоцити:?????
Еритроцити:?????
Хематокрит:?????
Тромбоцити:?????
MCH:?????
MCV:?????
MCHC:?????

Кръвна група:Не принадлежи към никоя биологична система



Заключение: Да се засекрети/За строго проследяване/Фалшифицирай!
Лекуващ лекар :д-р С. Светославов

В секундата ,в която можех отново да мисля ,чух гласът на майка ми.